Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Х. ЛИЗИ И ДОВОДИТЕ СРЕЩУ БЕЗУМИЕТО
(ДОБРИЯТ БРАТ)
1.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Тази фраза се въртеше в главата й, докато пълзеше из просторния кабинет, оставяйки подире си отвратителна диря — кървави петна от носа, устата и обезобразените си гърди.
„Никога няма да изчистя кръвта от този килим“ — помисли си и внезапно, сякаш в отговор, в съзнанието й изникна тази фраза: „Доводите срещу безумието си отиват с тихи съскащи звуци.“
В тази история имаше безумие — и още как! — но единственият звук, който после си спомняше, не беше бръмчене, жужене или съскане, а собствените й писъци, прозвучали в момента, когато Джим Дули бе прикрепил отварачката за консерви към лявата й гръд като някаква механична пиявица. Помнеше как изпадна в несвяст и Дули я свести с шамари, за да й каже още нещо. После отново й позволи да изгуби съзнание. По-късно тя видя, че е забол бележка за блузката й (беше свалил разкъсания й сутиен и закопчал блузката), като зловещо напомняне. Бележката обаче не й беше необходима, понеже бе запомнила думите му:
— Професорът трябва да се свърже с мен до осем вечерта — иначе другия път ще те заболи повече. И се превържи сама, госпожа, ясно? А каза на някой, че съм бил тук, а съм те убил. — Това й беше казал Дули. А в бележката, забодена за блузата й, беше добавил: „Да приключим веднъж завинаги тая работа, че да сме доволни и двамата. Твой верен приятел: Зак.“
Лизи нямаше никаква представа колко време бе останала в несвяст втория път. Когато дойде на себе си, видя, че съдраният й сутиен е хвърлен в коша за боклук, а бележката е забодена от дясната страна на блузката й. Лявата бе подгизнала от кръв. Разкопча няколко копчета, за да провери как е положението, но веднага изохка и отмести очи. Изглеждаше по-зле от всичко, което Аманда си беше причинявала, включително и онзи случай с пъпа. Що се отнася до болката… помнеше само, че беше непоносима.
Дули беше свалил белезниците й и дори й бе оставил чаша с вода. Лизи я изпи на един дъх. Ала щом се опита да се изправи, краката й се подкосиха. Изпълзя от нишата, оставяйки по килима следи от кръв и кървава пот (в интерес на истината никога не бе харесвала този бял килим, който изкарваше на показ всяка прашинка); косите й бяха залепнали за челото, сълзите й — засъхнали по страните й, а кръвта бе образувала коричка по носа, устните и брадичката й.
Отначало си мислеше, че пълзи към телефона, навярно, за да се обади на помощник-шериф Клатърбък, независимо от предупреждението на Дули и неспособността на полицейското управление да предотврати случилото се. После този стих
(доводите срещу безумието)
започна да звучи отново и отново в съзнанието й и тя видя, че кедровото сандъче на Доброто мамче лежи обърнато на килима между стълбите за долния етаж и писалището, което Скот наричаше Големия Джъмбо Дъмбо, а съдържанието му се валя сред прахоляка на пода. В този миг осъзна, че целта й беше именно кедровата кутийка и онова, което се бе изсипало от нея.
Особено се нуждаеше от онова, жълтото, което лежеше върху сгънатото пурпурно меню от „Еленови рога“.
„Доводите срещу безумието пропадат с тихи съскащи звуци.“
Откъс от стихотворение на Скот. Бяха малко на брой, повечето непубликувани — той казваше, че не струват, и ги пише само за себе си. Лизи обаче смяташе това за особено добро, въпреки че не разбираше смисъла му. Най-много й харесваше първият стих, понеже човек често чува как си отиват нещата, нали? Те пропадат ниво след ниво, оставяйки подире си дупка, в която можеш да надзърнеш. Или да паднеш, ако не внимаваш.
„ВЕДТСКЕН, миломое. Ще паднеш е заешката дупка, така че се вземи в ръце… и важното е да ти стиска.“
Вероятно Дули беше замъкнал кедровото сандъче в кабинета, понеже си е мислел, че то има връзка с онова, което иска. Ненормалниците като Дули и Герд Алан Коул, известен още като Русокоско и мосю „Зън-Зън за фрезиите“, си мислеха, че всичко е свързано с онова, което искат да получат, нали така? Техните кошмари, техните фобии, техните среднощни вдъхновения. Какво ли е смятал „Зак Маккул“, че се крие в кедровото сандъче? Списък на ръкописите на Скот (най-вероятно зашифрован)? Един бог знаеше. За всеки случай натрапникът бе изсипал съдържанието на кутийката на пода, видял бе, че вътре няма нищо интересно (поне за него), след което беше замъкнал вдовицата Ландън навътре в кабинета, търсейки къде да я прикове, докато тя дойде на себе си. В крайна сметка тръбите под умивалника му бяха свършили доста добра работа.
Лизи пълзеше бавно, но неотклонно към разпиляното съдържание на сандъчето, без да откъсва поглед от квадратното жълто парче от плетиво. Запита се дали сама щеше да го намери и реши, че отговорът е „не“. Бе заситила глада си за спомени. Сега обаче…