Песента на Сузана

Докато караше дотук от Ийст Стоунхам, следвайки знаците за към Бриджтьн по второстепенните пътища, Еди бе доловил и нещо друго — невероятната крехкост на този свят. Наситенозелените борови гори изглеждаха толкова гъсти и истински, а птиците, които прелитаха по лазурното небе, буквално спираха дъха му — даже и най-обикновените врабчета. Дори сенките по земята като че ли имаха някаква кадифена плътност, сякаш човек можеше да се наведе, да ги вземе и да ги сгъне на руло като най-обикновен килим.

В един момент Еди попита Роланд дали е почувствал нещо от това.

— Да — отвърна Стрелеца. — Усещам го, виждам го, чувам го… Дори го докосвам, Еди.

Младият мъж кимна. И той изпитваше абсолютно същото. Този свят беше реален отвъд реалността. Той представляваше… пълната противоположност на тодаша. Не можеше да измисли по-добро определение. И още нещо — намираха се в самата сърцевина на Лъча. Еди усещаше как той ги носи като река, устремена по стръмен пролом към висок водопад.

— Ала същевременно малко се страхувам — рече Роланд. — Имам чувството, че се приближаваме към средоточието на всички неща — към самата Тъмна кула може би. Ако е така, означава, че след всички тези години моето пътешествие най-сетне е достигнало до своя край, и това ме изпълва със страх.

Младият стрелец кимна. Разбираше своя дин много добре. Той също се боеше. Ако тази поразителна сила не извираше от Кулата, тогава първоизточникът и навярно беше някакво могъщо и страховито същество, подобно на розата. Ала не съвсем същото. Някакъв неин близнак? Може би.

Роланд погледна към паркинга и хората, които пристигаха и си отиваха, без да забелязват как целият свят пее около тях, както и че пухкавите, бавно реещи се облаци следваха същата древна пътека в лазурните небеса. Те не съзнаваха дори своята собствена красота.

— Преди си мислех, че най-лошият вариант ще е да достигнем до Тъмната кула и да открием, че стаята на върха е безлюдна. Че Богът на всички вселени или е мъртъв, или просто никога не е съществувал. Ала сега ми хрумна, че… да предположим, че там все пак има някой, Еди. Някакво всемогъщо същество, което всъщност е… — Роланд не можеше да довърши изречението си.

Ала младият стрелец го направи вместо него:

— Което всъщност е просто поредният тъпанар? Бог, който не е мъртъв, а само слабоумен и малко злобничък?

Стрелеца кимна. Не беше имал точно това предвид, но Еди горе-долу бе схванал смисъла.

— Как може да е така, Роланд? Като имаме предвид това, което и двамата усещаме?

Неговият дин само сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.

— Както и да е — имаме ли изобщо някакъв избор?

— Не — отвърна мрачно по-възрастният мъж. — Всичко на света служи на Лъча.

Каквато и да беше тази могъща пееща сила, изглеждаше, че идва от пътя, който водеше на запад от търговския център, дълбоко навътре в горите. Знакът ги уведоми, че той носи името Канзас Роуд и това наведе Еди на мисли за Дороти, Тото и Блейн Моно. Той даде газ и взетият назаем форд пое натам. Сърцето на младия мъж туптеше бавно в гърдите му, но всеки удар сякаш го изпълваше с небивал възторг. Той се зачуди дали Мойсей се е чувствал така, когато се е приближил към горящия храст, побрал в себе си Бога. Зачуди се дали Яков се е чувствал по този начин, когато се е събудил и е видял онзи сияен и ослепително красив непознат в своя лагер (с когото по-късно се борил). Най-вероятно да, помисли си младият стрелец. Беше повече от сигурен, че още един етап от пътешествието им наближава към своя край — поредният отговор ги очакваше нейде пред тях.