Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— С наука или с магия? — попита Сузана, — Как точно успя да откраднеш бебето ми?
Лицето на ничията дъщеря поруменя при тези думи, ала когато погледна към Сузана, погледът и бе твърд и прям.
— Не знам — рече, — предполагам, че ставаше въпрос за нещо като смесица между двете. И недей да бъдеш толкова самодоволна! То е в мен, а не в теб. Храни се от моите кости и моята кръв, а не от твоите!
— И какво от това? Смяташ ли, че това променя нещо? Ти си го откраднала… с помощта на онзи гнусен магьосник!
Мия рязко поклати глава, при което косите и се залюляха, сякаш развети от силна буря около лицето и.
— Не? — попита тъмнокожата жена. — Тогава защо не беше ти тази, която ядеше жаби от блатото, прасенца от фурната и Бог знае какви други отвратителни неща? Кой се нуждаеше от всички онези измишльотини за пиршествата в замъка, където можеше да се преструваш, че се храниш? Накратко, захарче, защо храната за твоето мъниче трябваше да минава през моята уста?
— Защото… защото… — Сузана видя, че очите на Мия са пълни със сълзи. — Защото тази земя е прокълната! Отровена!
Това е леговището на Алената смърт и границата на Дискордия! Не исках да храня детето си оттук!
Това бе добър отговор, помисли си тъмнокожата жена, ала не и изчерпателен. Ничията дъщеря също го знаеше. Защото бебето Майкъл, прекрасното и съвършено бебе Майкъл, беше заченато тук, бе израснало тук — растеше тук, — когато Мия го беше зърнала за последен път. И ако наистина беше толкова сигурна, защо в очите и проблесваха сълзи?
— Мия, те те лъжат за мъничето ти.
— Няма откъде да знаеш дали е така, затова не бъди гадна!
— Ала знам. — Така беше. Само че нямаше доказателство, мътните го взели! — Флаг — или Уолтър, ако така ти харесва повече — ти е обещал седем години. Сейър ти каза, че ще ти отпуснат пет. Какво ще направиш, когато най-накрая се добереш до този „Дикси Пиг“ и там ти връчат удостоверение, на което пише: „ПОДХОДЯЩА ЗА ОТГЛЕЖДАНЕ НА ДЕТЕТО, ДОКАТО ТО НАВЪРШИ ТРИ ГОДИНИ“? Ще се примириш и с това, така ли?
— Това никога няма да се случи! И ти си гадна като онази другата! Млъкни!
— Имаш нахалството да ме наричаш гадна? Кой няма търпение да роди детето, което трябва да убие баща си?
— Дреме ми на оная работа!
— Ти си страшно объркана, момиче! Луташ се между това, което искаш да се случи, и онова, което ще се случи. Откъде си сигурна, че няма да убият мъничето ти, преди да е проплакало за пръв път, след което да го смелят на кайма и да нахранят с него идиотските си Разрушители?
— МЛЪКНИ!!!
— Нещо като суперхрана, с която да довършат моментално работата си?
— Млъкни, казах! М-Л-Ъ-К-Н-И!
— Работата е там, че не знаеш. Не знаеш нищо. Ти си само една детегледачка. Домашна прислужница. Знаеш, че лъжат, знаеш, че обещават едно, а после вършат съвсем друго, и въпреки това продължаваш да се стремиш към тях. И искаш да си затворя устата.
— Да! Да!
— Обаче няма да го направя! — заяви мрачно Сузана и хвана събеседничката си за раменете. Те се оказаха извънредно костеливи под роклята; освен това пламтяха така, все едно тъмнокосата жена имаше треска. — Няма да млъкна, защото детето всъщност е мое и ти го знаеш! Котката може и да е родила котенцата си във фурната, ала това ни най-малко не ги прави кифли!
Ето че пак стигнаха до яростен конфликт. Лицето на Мия се бе изкривило в грозна гримаса, която излъчваше нещо едновременно печално и плашещо. Сузана имаше чувството, че може да съзре в очите на ничията дъщеря онова вечно, копнеещо, зло често създание, което някога бе представлявала тази жена. Както и нещо друго. Една едва доловима искра, която можеше да прерасне в убеденост. Стига да имаше време.
— Тогава аз ще те накарам да млъкнеш — каза Мия и изведнъж единствената улица на Федик се разкъса по същия начин, както бе станало в Замъка над Бездната. Зад нея се виждаше само потръпваща чернота, която сякаш всеки момент щеше да се излее върху тях. Ала тази тъмнина не беше безлюдна. О, не, в никакъв случай не беше безлюдна — Сузана усещаше много добре това.
Те залитнаха към нея. Мия ги тласна към нея. Тъмнокожата жена се опита да се противопостави на похитителката си, ала не успя. Докато се премятаха към черната бездна, в главата и изведнъж зазвуча монотонният, повтарящ се до безкрайност на пев: „Сузана-Мия, психарката проклета,“
ПЕТНАЙСЕТ
„в «Дикси» се паркира през…“
Преди това досадно (но толкова важно) стихче да завърши последната си обиколка из главата на Сузана-Мия, въпросната глава се удари в нещо с достатъчна сила, за да накара цяла галактика от ярки звезди да избухне пред очите и. Когато погледът и най-накрая се избистри, тя съзря следните огромни букви пред себе си: