Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
Жената се отдръпна назад и видя, че всъщност пише: „БАНГО СКАНК ОЧАКВА КРАЛЯ!“ Това бе надписът, надраскан от вътрешната страна на вратата на кабинката, в която седеше. В живота си бе преследвана от врати — още откакто вратата на килията и издрънча зад нея в Оксфорд, Мисисипи — ала тази поне беше затворена. Добре. Тъкмо започваше да вярва, че затворените врати крият по-малко проблеми. Навярно съвсем скоро и тази щеше да се отвори и неприятностите щяха да започнат отново.
Мия: Казах ти всичко, което знам. Сега ще ми помогнеш ли да отида до „Дикси Пиг“, или ще трябва да се добера дотам сама? Мога да го направя, ако се наложи, особено след като костенурката е у мен.
Сузана: Ще ти помогна.
Макар че това до каква степен щеше да и помогне, зависеше от обстоятелството колко е часът в момента. Колко ли време бяха прекарали тук? Усещаше краката си напълно вкочанени от коленете надолу — както и задника си — и си помисли, че това е добър знак. Докато излезеше на дневна светлина обаче, можеше само да гадае за точния час.
— Защо толкова те интересува? — попита Мия. — Защо толкова искаш да разбереш колко е часът?
Сузана набързо съчини обяснение.
— Заради бебето. Нали знаеш, че това, което направих, ще отложи раждането му, ала само за известно време.
— Разбира се, че знам. Точно затова искам да се размърдаме.
— Добре. Да проверим банкнотите, които ни остави старият ни приятел Матс.
Ничията дъщеря извади малката пачка долари и се вгледа с недоумение в тях. — Вземи тази, на която пише „Джаксън“.
— Аз… — смущение. — Аз не мога да чета.
— Остави ме да пристъпя напред. Аз ще го прочета.
— Не!
— Добре де, добре! Успокой се. Това е един тип с дълга бяла коса, сресана назад… малко като прическите на Елвис.
— Изобщо не го знам кой е тоя Елвис…
— Няма значение, точно тази отгоре е. Добре. Сега върни останалите банкноти в джоба си — да, там ще са на сигурно място. Задръж: двайсетачката. Чудесно. Да се омитаме оттук и да си потърсим такси.
— Какво е такси?
— Мия, млъкни.
ШЕСТНАЙСЕТ
Когато отново се озоваха във фоайето — вървяха бавно заради изтръпналите си крака, при всяка стъпка ги пробождаха иглички — Сузана се почувства обнадеждена, забелязвайки, че навън вече се здрачава. Както изглеждаше, не бе успяла да провали целия ден на похитителката си, ала поне се беше отървала от по-голямата му част.
Фоайето продължаваше да е претъпкано, ала лудницата беше понамаляла. Красивото момиче, което я (ги) беше настанило, го нямаше — изглежда, смяната му беше приключила. Под навеса пред централния вход на хотела двама мъже в зелени костюми, които Сузана не беше виждала преди, викаха таксита за гостите, повечето от които бяха облечени в смокинги и дълги лъскави рокли.
— Отиват на парти — рече тъмнокожата жена. — А може и на театър.
— Хич не ми пука, Сузана. Трябва ли и ние да си поръчаме жълта кола от някой от мъжете в зелените костюми?
— Не. Ще си вземем такси на ъгъла.
— Смяташ ли?
— О, стига с тези подозрения! Така ще причиниш или смъртта на детето, или своята. Не се тревожи, ще спазя обещанието си. И за да ти отговоря — да, наистина смятам да направим така.
— Добре.
Без да продума нищо повече — да не говорим пък за някакво извинение — Мия напусна хотела, зави надясно и пое по Второ Авеню в посока към „Хамаршолд 2“ и прекрасната песен на розата.
СЕДЕМНАЙСЕТ
На ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица беше паркирана метална каруца с избелял червен цвят. Бордюрът на това място беше жълт и един човек със син костюм — навярно Часовой от стражата, съдейки по пистолета на колана му — тъкмо обсъждаше този факт с някакъв висок белобрад мъж. Мия усети как вътре в нея нещо изведнъж подскочи.
— Сузана? Какво става?
— Този мъж!
— Часовоят от стражата ли? Той ли?
— Не, другият, с брадата! Изглежда също като Хенчик! Хенчик мантееца! Не забелязваш ли?
Мия не забелязваше, а и не и пукаше особено. Това, което и направи впечатление, беше, че след като паркирането на каруци до жълтия бордюр бе забранено, човекът с брадата трябваше да направи нещо и най-малкото да премести превозното си средство оттам. Той обаче не само остана на мястото си, ами и започна да разполага разни стативи на тротоара, върху които сложи някакви картини. Мия усети, че този спор между двамата мъже не беше от вчера.
— Знаете, че ще трябва да ви лепна квитанция за неправилно паркиране, преподобни.