Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Правете това, което трябва, полицай Бензик. Бог ви обича.
— Добре. Радвам се да го чуя. Що се отнася до квитанцията, вие ще я скъсате. Прав ли съм?
— Отдай кесаревото кесарю, а божието — Богу — тъй е написано в Библията, да бъде благословена тя.
— Мога да подмина това — рече Бензик от Стражата. Той извади някакъв бележник от задния си джоб и започна да драска в него. Действието му напомняше древен ритуал. — Обаче искам да ви кажа нещо, преподобни Хариган — рано или късно вашите деяния ще достигнат до градската управа и те ще отдадат каквото се полага на светия ви, неебаващ кесаревите закони задник. Силно се надявам и аз да присъствам, когато това се случи.
Той откъсна листчето от бележника си, приближи се до металната каруца и пъхна хартийката под черната чистачка, лежаща неподвижно върху предното стъкло.
— Глобяват го — каза Сузана — И както изглежда, не за пръв път. Внезапно Мия насочи вниманието си другаде:
— Какво пише отстрани на каруцата, Сузана?
Тъмнокожата жена пристъпи донякъде напред и хвърли бърз поглед към надписа. Чувството за ничията дъщеря беше малко особено — като да изпитваш гъдел в задната част на главата си.
— Пише: „ЦЪРКВАТА НА СВЕТИЯ ГОСПОД-БОМБ на преподобния Ърл Хариган“. Както и: „ДАРЕНИЯТА ВИ ЩЕ БЪДАТ ВЪЗНАГРАДЕНИ В РАЯ“.
— Какво е раят?
— Друго наименование на полянката в края на пътя.
— Аха.
Бензик от Стражата продължаваше да се разхожда напред-назад, сключил ръце зад гърба си — обемистият му задник изпъваше сините му униформени панталони, а на лицето му бе изписано задоволство от изпълнения дълг. Междувременно Хариган продължи невъзмутимо да нагласява стативите си. Картината върху единия от тях показваше някакъв мъж, който бива освободен от затвора от човек с бяла роба. Главата на избавителя му сияеше. На друга картина се виждаше как същият човек прогонва някакво чудовище с червена кожа и рога на главата. Рогатият звяр изглеждаше не на шега ядосан на сай Бяла роба.
— Сузана, дали това червено нещо с рогата е Пурпурният крал за хората от този свят?
— Предполагам — отвърна тъмнокожата жена. — Това всъщност е Сатаната, ако те интересува — господарят на подземния свят. Защо не накараш, добрия тип да ти извика такси, а? Използвай костенурката.
— Сериозно ли говориш? — подозрението отново се бе върнало в гласа на Мия.
— Да, абсолютно сериозно! Господи Исусе! Какво те прихваща, жено?
— Добре де, добре — ничията дъщеря очевидно беше смутена. Тя се приближи към преподобния Хариган, изваждайки мъничката статуетка от джоба на дънките си.
ОСЕМНАЙСЕТ
Изведнъж Сузана бе осенена от внезапно прозрение какво трябваше да стори.
Тя се оттегли от Мия (ако похитителката и не можеше да си извика такси, при положение, че разполагаше с вълшебната костенурка, значи беше безнадежден случай), присви очи и си представи Когана. Когато след няколко секунди ги отвори, той вече беше пред нея. Тя стисна с все сила микрофона, чрез който се бе обръщала към Еди, и го включи.
— Хариган! — извика в устройството. — Преподобният Ърл Хариган! Чуваш ли ме, захарче? Чуваш ли ме?
ДЕВЕТНАЙСЕТ
Преподобният Хариган се поспря за момент, за да види как чернокожата жена — какво грациозно, хубавичко пиленце, слава на Бога — се качва в таксито. Колата потегли. Имаше още доста работа, преди да дойде времето за вечерната му проповед — краткият му танц с полицай Бензик беше само началото — ала сега се изправи и се загледа в смаляващите се задни светлини на отдалечаващото се такси. Какво се бе случило с него току-що? Дали… Беше ли възможно да е…
Преподобният Хариган падна на колене върху тротоара, без да обръща внимание на минаващите пешеходци (повечето от тях също не го удостоиха с внимание). Той събра големите си, възхвалявали толкова пъти Бога длани и ги вдигна до брадичката си. Знаеше какво пише в Библията — че актът на молитвата е съкровен и че човек трябва да се моли в уединение — ала смяташе, че никак не е зле понякога хората да виждат по някой молещ се на улицата. За съжаление повечето от тях — кажи Госпот! — бяха забравили как изглежда човек, когато се моли, ето защо преподобният Хариган смяташе, че е длъжен да им го припомня от време на време. Пък и нямаше по-добро и по-приятно място да се обърнеш към Господ от това тук — ъгъла на Четирийсет и шеста и Второ Авеню. Тук се чуваше някакво прелестно пеене, ясно и мелодично. То въздигаше духа, прочистваше съзнанието… както и кожата — понякога. Това не беше гласът на Бога — преподобният Хариган не беше толкова сквернословно глупав, че да си въобразява подобни неща — ала нищо чудно да бяха ангели. Да, кажи Госпот, кажи Госпот-бомб, това бе гласът на сер-а-фим-и-те!