Реката на синия огън

Докато се пулеше втрещен, за момент нещото спря да се движи и остана насред Темза като някаква ужасяваща пародия на къпещи се в картина на Сьора. Издавайки хидравлични съскания, които Пол успя да чуе дори и от такова голямо разстояние, механичното нещо леко се сниши, сякаш приклекна, след което огромната качулка се завъртя насам-натам подобно на глава, като че ли исполинската конструкция търсеше нещо.

Провисналите от горните части метални кабели се изопнаха и след това отново пльоснаха във водата, образувайки вълни от пяна върху речната повърхност.

Малко по-късно нещото отново се изправи в цял ръст и закрачи по реката сякаш върху кокили, съскайки и бръмчейки, докато се приближаваше към него.

Придвижваше се поразително бързо, като с всяка крачка изминаваше десетина-петнайсет метра: докато се бе вкаменил в нещо като парализа, потресен от кошмара, в който само за секунди се бе превърнала радостта му, нещото го подмина, разплисквайки вода, в посока срещу течението.

Вълните заблъскаха малката лодка и я запокитиха с такава сила в стената, че Пол загуби дъх, но огромното механично нещо обърна на Пол и плавателния му съд толкова внимание, колкото сам той би обърнал на тресчица в локва вода.

Отпусна се изтощен върху пейката. С напредването на деня мъглата започна да се разнася. Биг Бен вече се виждаше съвсем ясно точно зад моста. Мислеше, че върхът му е забулен в мъгла, но той просто липсваше. От рухналия покрив на Парламента беше останала само някаква обгоряла греда.

Вълните постепенно утихнаха. Хвана се за перилото и проследи с поглед отдалечаващия се надолу по реката метален урод. Спря за малко, за да извади от водата някакви останки от основите на моста Уотърлу, измъквайки със стоманените си пипала от дъното огромна кална маса от цимент и желязо, след това я изсипа като отегчено дете на същото място и изчезна в мъглата по посока на Гринуич и морето.

През следващите дни Пол се убеди, че има и други механични чудовища, и още, че не е нужно да полага особени усилия, за да ги избягва.

Те не обръщаха внимание на отделни човешки същества, така както един унищожител, който си бе свършил работата, но би губил времето си да стъпче някаква си самотна мравка на алеята. Но през първите няколко часа очакваше всеки момент някоя гигантска машина да го сграбчи и да го смачка.

Разрушителната им мощ бе очевидна. Лондон, или онова, което можеше да види от него от реката, бе опустошен и разрухата далеч надхвърляше онази от времето на Будика2. Гигантските машини бяха премазали и изпепелили цели квартали, бяха сравнили със земята цели общини съвършено безпричинно.

А с положителност все още не беше видял най-лошото.

Понякога съглеждаше разхвърляни на открито по брега тела, а далеч повече се поклащаха покрай него, влачени от течението и когато вятърът се обръщаше и задухаше към него, миризмата на смърт ставаше наистина ужасяваща и той знаеше, че има още стотици хиляди трупове, които не може да види, струпани в превърналите се в огромни гробници станции на метрото или премазани сред отломките на срутените сгради.