През дебрите на Балкана

Всичко беше много бедно, но уютно.

Жената смутено погледна мъжа си с ням въпрос. Той й направи с ръка жест да излезе от къщата и кимна с глава. Докато си събличахме връхните дрехи, аз се приближих до прозореца и видях, че жената минава през потока с мотика в ръка, което се улесняваше от няколкото намиращи се в него камъка, а като стигна от другата страна, започна да копае близо до един храст. Веднага се досетих какво щеше да прави.

По онези места, а още повече в Гърция има обичай, разбира се, съблюдаван в християнските среди, в земята да се заравят добре затворени стомни или други подобни съдове с вино, за да бъдат отворени едва за сватбата на дъщерята. Тогава виното добива особено добро качество. На богатите сватби всичко е много пищно, не бива да остане и капка от виното.

— Остави го там — казах аз на мъжа. — Предпочитам водата, пък и спътниците ми не са християни, а мохамедани и не бива да пият вино.

— Не са християни ли? Но те се прекръстиха пред иконата на светеца!

— Защото са видели от мен. Те не презират друговерците и спазват обичаите им. Затова остави виното в земята!

— Откъде знаеш, че съм заровил вино в земята и съм изпратил да го извадят?

— Познах.

— Имам съвсем малко в една стомничка. Дъщеря ми я получи подарък от момчето, което после се сгоди за нея. Заровихме виното, за да имаме на сватбата празнично питие. Но тя почина, затова исках да го предложа на вас.

— Не съм съгласен. Ще ми бъде жал.

— Вземи го, господарю! Даваме го от сърце!

— Знам. Подаръкът от беден е стократно по-ценен. Все едно, че съм пил от него.

Излязох и извиках на жената да се върне. Тя се възпротиви, но ме послуша. Помолих я да стопли вода. Докато тя правеше това, заведохме конете на една гъсто обрасла с трева поляна и вързахме предните им крака. После дадох на жената кафе, да го счука. Изпитах голямо удоволствие, като видях радостното проблясване на очите й. Кой знае откога тези бедни хора не бяха пили истинско, вкусно кафе!

Щом то стана готово и изпълни стаята с аромата си, избавихме хората от затрудненото положение, като извадихме чашите си. После дойде ред на запасите ни от месо. Като изпихме кафето си, нощта вече бе настъпила и печеното подканяше за вечеря.

Двамата старци трябваше да седнат с нас на масата, но беше много трудно да ги накараме да направят това. Не взеха и парченце от месото.

— Прощавай, господарю — каза мъжът, — но днес не бива да ядем.

— Защо? Днес не е ден за пости.

— Не ядем в понеделник, сряда и петък.

— Знам, че при вас монасите не ядат в тези три дни, но вие сте миряни!

— Въпреки това постим. Така сме решили.

— Заради някакъв обет ли?

— Не. Не сме давали обет, така се разбрахме помежду си.

— Тогава ще ви дам малко от моето брашно, за да си опечете нещо.

— Благодаря ти! Но ние не ядем нищо, абсолютно нищо.

— Но дори и свещениците ви ядат по време на пости бобови растения, корени и треви.