През дебрите на Балкана

Тъй като операцията на лекаря, изглежда, щеше да има интересен край, той не искаше да изпусне забавлението. Стана и съвсем спокойно изтупа кърпата си, и то точно там, където седяхме ние.

Разбира се, в следващия миг се озовах навън, а същото направиха и другите. Халеф каза през смях:

— Афу, ефенди, техамюл етмез ди даха хайле уекит! (Прости му, господарю, той не можа повече да издържи!)

Платихме на гостилничаря и напуснахме това интересно само за колекционери на насекоми място. Дори и да имаше втори хан, едва ли щеше да бъде по-добър, затова спътниците ми се съгласиха с мен, като казах, че е по-добре да спим под открито небе, отколкото в подобна къща.

Извън селището настигнахме един бедно облечен човек, който вървеше бавно край двуколка, теглена от мършаво магаре. Поздравих човека и го попитах колко път има още до Радова и дали по пътя има странноприемница. Трябваше да яздим още два часа, а наоколо нямаше никакъв хан. Завързахме разговор. Той се държеше много смирено. Сякаш му струваше големи усилия да зададе въпроса:

— В Радова ли искаш да останеш, господарю?

— Може да се наложи да спра още преди това.

— Тогава ще трябва да пренощуваш на открито!

— Няма значение. Небето е най-благословеният покрив.

— Имаш право. Ако не бях беден и не бях християнин, щях да ти предложа подслон при мен.

— Къде живееш?

— Не е далеч оттук. Няколко минути път покрай потока и ще видиш колибата ми.

— А какъв си?

— Правя тухли.

— Тъкмо защото си беден и си християнин, ще остана при теб. Аз също съм християнин.

— Ти ли, господарю? — попита той учудено и същевременно зарадвано. — Мислех те за мюсюлманин.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Всички християни тук са бедни.

— И аз не съм богат. Не се тревожи. Носим със себе си месо. От теб няма да искаме нищо друго освен топла вода за кафе. Имаш ли семейство?

— Да. Женен съм. Имах и дъщеря, но тя почина.

Лицето му прие такова изражение, че не посмях да питам нищо повече.

Може би не беше правилно да притесняваме клетия човечец, но толкова пъти ми се бе случвало да се убедя, че тъкмо бедняците са щастливи и горди, ако могат да окажат гостоприемство на някой по-високопоставен. Този човек наистина беше много беден. Виждаше се по облеклото му, състоящо се от роба от лен и панталони от същия плат. Беше гологлав и бос.

След известно време стигнахме до един поток, който се вливаше в Струмица. Тръгнахме покрай него, докато приближихме колибата, намираща се до дълбока яма за глина. Вместо врата и прозорец тя имаше дупки, но коминът й бе истински. До вратата имаше калъпи за тухли. Зад къщичката видях малка зеленчукова градина, а до нея бяха засадени млади овощни дръвчета. Всичко това представляваше много приятна гледка. Отстрани на дълги редици бяха наредени тухлите, за да съхнат. Тъкмо в този момент жената излизаше от ямата. Беше чула, че идваме, но, изглежда, се изплаши от присъствието на напълно непознатите хора.