Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
- Ти си пил... Пи ли, преди да дойдеш?
Той поклати глава, но тя се доближи, подуши го и въздъхна.
- Пил си! Сега ще си вземеш душ, ще се преоблечеш, тук има още твои ризи и едно сако. Ще се постараеш да се държиш изправен и да си по-весел, ако искаш да ги заведеш на ресторант...
- Запазила си ризите ми?
- Ризите ти са много хубави. Не съм си и помисляла да ги изхвърлям! Хайде, ставай и отивай в банята. Ще се приберат след един час, имаш време...
Почувства се по-добре. Предишната непринуденост се връщаше. Ще си вземе душ, ще се преоблече, дъщерите му ще се върнат от занималнята и той ще се държи така, сякаш никога не е напускал дома си. Може да излязат да вечерят навън четиримата, както преди. Застана под душа и се остави на силните струи.
Жозефин гледаше дрехите, които Антоан беше оставил на стола в стаята им, преди да влезе в банята. Изненадана бе от лекотата, с която се срещнаха. Още с отварянето на вратата разбра: той не беше чужд човек, никога нямаше да бъде, винаги щеше да е бащата на дъщерите й, но за жалост бяха разделени. Раздялата беше минала без плачове и крясъци. Спокойно. Докато тя се бореше сама, той бе изчезнал от сърцето й. Тихомълком.
- Винаги съм бил убеден, че има съвсем щастливи хора и винаги съм искал да съм от тях - призна той, след като се върна при нея изкъпан, обръснат и преоблечен.
Беше му направила кафе и го слушаше, подпряла глава с ръка в доверчивата поза на загрижен приятел.
- Ти например, като те гледам сега, ми се струва, че си от тези щастливи хора. Не ми е ясно как успяваш. Нищо не те плаши... Фожрон ми съобщи, че изплащаш заема съвсем сама.
- Взимам допълнителна работа. Правя преводи за кантората на Филип и той ми плаща добре, прекалено добре дори...
- Филип, мъжът на Ирис? - в тона му прозвуча недоумение.
- Да. Станал е по-човечен. Вероятно нещо се е случило в живота му, сега се държи много внимателно с околните...
„Трябва да задържа този миг. Да продължи още малко, за да се запечата в паметта ми. Сега той не е вече мъжът, когото обичам и който ме изтормози, а някакъв друг, добър познат, който още не ми е станал приятел. Трябва да не забравям времето, което ми е било необходимо, за да стигна до този резултат. Да се насладя на мига, в който се отделям от него. Да го възприема като етап. Да взема сили от този миг за по-кьсно, когато ще се колебая, ще се съмнявам, ще губя смелост.“ Нужно й беше да поговорят още малко, та този миг да се закрепи, да стане реалност. Той бележеше обрат в живота й. Бе нещо като километричен камък по житейския й път. Благодарение на него ще стане по-силна и ще може да продължи със съзнанието, че има смисъл, че всичката натрупана болка, откакто той си бе тръгнал, се е превърнала в невидимо движение напред. „Вече не съм същата, промених се, станах по-силна, страдах, но не е било напразно.“
- Жозефин, какво правят хората, които успяват? Дали просто имат късмет, или знаят някаква рецепта?
- Не вярвам да съществува рецепта... Това, което трябва да се направи в началото, е да се избере подходящ костюм, в който да се чувстваш удобно, и с годините постепенно да го уголемяваш, да го напасваш, за да ти е по мярка. Постепенно, Антоан... Защото ти си много припрян. Ти веднага си представяш работата завършена и прескачаш всички дребни подробности, които са от значение. Човек не успява отведнъж, реди камък по камък... Когато се прибереш при крокодилите, научи се да правиш нещата едно по едно, по реда, по който идват, и едва по-кьсно започни да мислиш за нещо по-голямо и още по-голямо... Ако напредваш бавно, ще издигнеш постройката, ако много бързаш, тя ще се срути...
Той следеше всяка нейна дума, както изпадналият в беда не изпуска от поглед движенията на спасителя, притекъл се на помощ.
- То е същото като с алкохола... Всяка сутрин, отваряйки очи, си казваш: няма да близна до довечера. Не си казваш: няма да близна никога. Това обещание е прекалено силно. По една малка крачка всеки ден... и ще се справиш.
- Работодателят ми, китаецът... не ми плаща.
- А как се издържаш?
- С парите на Милен. Затова не можех да плащам заема.
- О, Антоан...
- Смятах да се разбера с Фожрон, да ми помогне да намеря решение, а той изобщо не ме изслуша...
- А на китайците плащат ли им?
- Да, жълти стотинки, но им плащат. Те са на отделна сметка. Няма да тръгна да им крада от париците.
Жозефин се замисли, потраквайки с лъжичката по чашката с кафе.
- Трябва да се махнеш! Да го заплашиш, че ще напуснеш...
Антоан се смая:
- А какво ще работя, ако напусна?
- Ще започнеш работа тук или на друго място... нещо дребно... малко по малко...