Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
Той отвори дума за Александър и тя му каза: „Той се притеснява, нуждае се от теб, иска да му отделяш повече време, да го прекарвате заедно. Ти си тук, но същевременно те няма... хората смятат, че времето, което отделят за децата си, трябва да е прекарано качествено, но и количеството е от значение, защото детето не говори по команда. Понякога може да сте заедно цял ден и чак вечерта, в колата, когато се прибирате, то неочаквано да се разприказва и да ти сподели някаква тайна, да ти каже какво го тревожи. Тогава разбираш, че през цялото време си чакал точно този момент, мислил си, че си губил напразно времето си, а се оказва, че съвсем не е така. - Изчерви се и добави: - Не знам дали се изразявам ясно.“ И си тръгна, леко прегърбена, отнасяйки три нови договора за превод. Имаше уморен вид. Ще й увеличи тарифата за превод.
Преди да си отиде, я попита:
- Имаш ли нужда от нещо, Жо? Сигурна ли си, че се справяш?
Тя отговори:
- Да, да. - Замисли се за миг и каза: - Ирис знае, че работя за теб...
- Откъде е разбрала?
- От адвокат Вибер... Били са заедно на кафе. Беше малко засегната, че нищо не си й казал, така че би трябвало може би да...
- Добре, обещавам. Не исках да смесвам семейството и работата. .. Имаш право. Глупаво постъпих. А не е някаква страшна тайна, нали? С теб май много не ставаме за конспиратори! Не можем да лъжем убедително...
Последното ужасно я смути.
- Няма от какво толкова да се изчервяваш, Жо! Ще й кажа, обещавам. Налага се, щом ще тръгвам от нулата! - и се разсмя.
Тя го изгледа смутено и излезе от кабинета му.
„Каква странна жена, помисли той. Толкова различна от сестра си! Сякаш са я подменили в родилното и семейство Плисоние са си тръгнали с чуждо бебе. Не бих се учудил, ако се окаже така. Как ли би реагирала Анриет! Направо ще й хвръкне вечната й шапка.
Каролин Вибер бутна вратата и влезе.
- Е, подготви ли стратегия по случая?
- Не, размечтах се. Нямам никакво желание за работа. Смятам да поканя сина ми на обяд, защото е сряда!
Каролин Вибер го изгледа с увиснало чене и набра мобилния на Александър, който нададе радостен вик - баща му щеше да го заведе в любимия му ресторант. Филип Дюпен натисна бутона за високоговорителя, за да изпълни радостта на сина му цялата стая.
- А след това, момчето ми, ще отидем на филм по твой избор.
- Не - отсече Александър, - ще идем в Булонския лес, за да се упражнявам да вкарвам голове.
- В такова време? Да плонжираш в калта!
- Да, татко! Ще стреляш и ако успея да спасявам ударите във вратата, ще ми казваш браво!
- Добре, ти решаваш.
- Йес! Йес!
Адвокат Вибер допря пръст до слепоочието си и го завъртя, в смисъл че Филип напълно е откачил.
- Френските чорапи ще почакат, имам среща със сина си.
Отначало чу шума от стъпките си във входа. Стените с бледо-жълти фаянсови плочки, синият бордюр на голямото огледало, в което човек се виждаше в цял ръст, пощенската кутия, все още с визитната картичка с имената на двамата, господин и госпожа Антоан Кортес, Жозефин не беше я махнала. После миризмата на асансьора. Миризма на цигари, на стар мокет и амоняк. И най-на-края шумът от стъпките му на площадката на техния етаж. Ключовете му ги нямаше. Вдигна ръка и почука. Сети се, че когато напусна, звънецът май се беше повредил. Може вече да го е поправила. Понечи да звънне, за да провери, но Жозефин бе отворила вратата.
Стояха един срещу друг. Почти година, сякаш казваха очите им, докато се оглеждаха взаимно. Преди година бяхме прекрасна двойка. Семейство с две малки момичета. Какво се случи, та всичко стана на парчета? И двамата учудено си задаваха този въпрос. „Как се промениха нещата за една година - каза си Жозефин, загледана в набръчканата кожа около очите на Антоан, в тънките спукани ве-нички по лицето, в гънките, набраздили челото. - Започнал е да пие, ясно, това подпухнало лице с червени петна..„И все пак нищо не се е променило - си помисли Антоан, посегнал да погали русите кичури, обрамчили по-стегнатото и отслабнало лице на Жозефин. -Красива си, любима“ - искаше да й прошепне. „Изглеждаш уморен, друже“ - щеше да му каже тя, но се въздържа.