Жълтите очи на крокодилите
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Жълтите очи на крокодилите». Краткое содержание книги:
От кухнята се носеше силна миризма на пържен лук.
- Правя пиле с лук за вечеря на момичетата, умират си за това ядене.
- Тъкмо се чудех тази вечер дали да не ги заведа на ресторант, от толкова време не...
- Ще се зарадват. Нищо не съм им казвала, не знаех дали...
Дали си сам, дали си свободен за вечеря, дали онази жена не е с
теб... Тя замълча.
- Сигурно много са се променили! Добре ли са?
- В началото беше малко трудничко...
- А училището?
- Не получи ли бележниците им? Бях ти ги изпратила...
- Не. Може да са се загубили...
Искаше да седне и да помълчи. Да я наблюдава как прави пилето с лук. Жозефин винаги му действаше така, успокояваше го. Имаше тази дарба, както някои хора имат дарбата да лекуват с ръцете си. Искаше му се да си почине от заплашителния обрат, който вземаше животът му. Имаше чувството, че се разтрошава. Чувстваше как цялото му същество се рее и се разпада на хиляди отделни личности, които му се изплъзват. На хиляди непосилни отговорности. Идваше от среща с Фожрон. През десетте кратки минути на разговора им банкерът бе отговорил на три телефонни позвънявания. „Извинявайте, господин Кортес, но е важно...“ Защото аз не съм важен, едва не извика той в последен порив на негодувание. Беше се сдържал. Бе изчакал Фожрон да върне слушалката на мястото й, за да продължат разговора. „Но жена ви се справя много добре! Нямам никакви проблеми с вашите сметки. Най-добре ще е да говорите с нея... Защото това все пак е семейна работа, а вие изглеждате много сплотено семейство.“ След което бе прекъснат от ново позвъняване. „С ваше позволение.“ И даже не помисли да се извинява. При третото направо вдигна. Накрая стана и му подаде ръка, повтори, че „няма никакъв проблем, господин Кортес, след като жена ви е насреща“. Антоан си тръгна, без да му изложи проблема си с господин Уей.
- В Париж е още зима, а?
- Да - отговори Жозефин. - Март месец е, нормално.
В този час обикновено се стъмваше, лампите на авенюто светваха, към черното небе се издигаше безплътна белезникава светлина. От кухненския прозорец се виждаха светлините на Париж. Когато се бяха нанесли, гледаха големия град отдалече и крояха планове. „Като се преместим да живеем в Париж, ще вземаме автобуса, метрото, ще оставим колата в гаража... Като се преместим да живеем в Париж, ще ходим на кафе в задимени кафенета...“ Париж се беше превърнал в пощенска картичка, в олицетворение на всичките им мечти.
- В крайна сметка така и не заживяхме в Париж - прошепна Антоан с толкова тъжен глас, че на Жозефин й дожаля за него.
- Много съм си добре. Винаги съм се чувствала чудесно тук...
- Променила ли си нещо в кухнята?
-Не.
- Не знам... Намирам я променена.
- Книгите са повече, да... И компютърът! Пригодих си кътче за работа, преместих тостера, чайника и кафеварката.
- Това трябва да е...
Той поседя известно време мълчаливо, леко прегърбен. Опипваше мушамата на масата, махна няколко трохи. Тя забеляза побелелите коси на тила му и помисли, че обикновено най-напред се про-шарват слепоочията.
- Антоан... защо сключи този заем, без да ме предупредиш? Не беше редно.
- Знам. Всичко, което правя от известно време, не е редно... Нямам какво да кажа в моя защита. Но когато си тръгвах, мислех, че... - преглътна, сякаш това, което искаше да каже, беше прекалено трудно за изговаряне. - Мислех, че ще успея да спечеля много пари, да ти върна дори повече, отколкото бях взел, да компенсирам. Имах големи планове, въобразявах си, че всичко ще върви по мед и масло, а ето че...
- Не е краят на света, може да се оправи...
- Африка, Жо! Африка! За нула време сдъвква и изплюва белия човек, разяжда го отвътре бавно и сигурно... В Африка оцеляват само едрите хищници. Едрите хищници и крокодилите...
- Не говори така.
- Отразява ми се добре, Жо. Изобщо не трябваше да те напускам, не го исках истински. Впрочем изобщо не съм искал истински нищо, което ми се случва... Това е най-голямото ми малодушие.
Жозефин видя, че е изпаднал в меланхолия. Не трябваше момичетата да го виждат в това състояние. Споходи я ужасно подозрение.