Пленница на короната

— Какво става? — питам, влизайки в стаята. — Какво правиш?

Тя се изправя на крака.

— Заминаваме — казва. — Придружи ме долу до двора на конюшнята.

Хващам я за ръка, за да я задържа в стаята.

— Не можеш да пътуваш в това състояние. Къде отиваш? Мислех, че ще отидеш в Л'Ербер за уединението и раждането.

— Джордж казва, че не можем да останем в двора — казва тя. — Не е безопасно. Няма да бъдем в безопасност дори в Л'Ербер. Оттеглям се в усамотение в абатството в Тюксбъри.

— На половината път към Уелс? — възкликвам ужасено. — Из, не можеш!

— Трябва да отида — казва тя. — Помогни ми, Ани.

Пъхам дланта й в сгъвката на ръката си и тя се обляга на мен, докато слизаме по витите каменни стълби и излизаме в студения, светъл двор на конюшнята. Тя ахва леко, когато болка пробожда корема й. Сигурна съм, че не е в състояние да пътува.

— Изабел, не отивай. Не пътувай в това състояние. Ела в моята къща, щом не искаш да отидеш в твоята.

— В Лондон не сме в безопасност — прошепва тя. — Тя се опита да отрови Джордж и мен. Изпрати отровена храна в покоите ни.

— Не!

— Направи го. Джордж казва, че не сме в безопасност в двора, нито дори в Лондон. Казва, че враждебността на кралицата представлява твърде голяма опасност. Ани, ти също трябва да заминеш. Накарай Ричард да те заведе у дома в Мидълхам. Джордж казва, че тя ще настрои Едуард срещу двамата му братя. Казва, че тя ще нанесе удар срещу нас тази Коледа. Ще събере двора за коледното празненство, а после ще отправи обвинения към двамата братя и ще нареди да ги арестуват.

Толкова съм уплашена, че едва мога да говоря. Вземам двете й ръце в своите.

— Изабел, със сигурност това е лудост. Джордж води въображаема война, постоянно говори против краля и правото му върху престола, шушука против кралицата. Всички опасности са негова измислица.

Тя се изсмива безрадостно.

— Така ли мислиш?

Началникът на конницата на Джордж докарва носилката на Изабел, теглена от мулета. Камериерките й дръпват завесите назад и аз й помагам да седне върху меките възглавнички. Камериерките поставят горещи тухли под краката й, а прислужникът от готварницата идва с месингов поднос горещи въглени.

— Да — казвам. — Да.

Опитвам се да потисна страха си за нея. Трябва да роди съвсем скоро, а сега ще тръгне да прекосява цялата страна по кални пътища. Не мога да забравя, че веднъж вече бе принудена да пътува, когато времето й да ражда бе наближило, и това завърши със смърт, сломено сърце, и загубата на един син. Навеждам се навътре в носилката и прошепвам:

— Кралят и кралицата са решени да се отдадат на удоволствия тази Коледа, да се перчат с новите си дрехи и многобройните си деца. Опиянени са от суета и лукс. Не сме в опасност, никоя от нас не е в опасност, нито пък съпрузите ни. Те са родни братя на краля, те са херцози от кралската фамилия. Кралят ги обича. В безопасност сме.

Лицето й е побеляло от напрежението.

— Едно мое кученце умря, след като открадна парче пилешко от блюдо, предназначено за мен — казва тя. — Казвам ти, кралицата желае смъртта ми, твоята също.