Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— А така ли е?
Подкара коня си към нея, наведе се и каза тихо:
— Представа нямам.
Северната гвардия явно умееше да стъква бивак за броени минути — напалиха огньове, спънаха конете, натрупаха седлата на купчина и направиха ограждение, при това без капитан Адал да издаде и една изрична заповед. Кралската гвардия също се представи подобаващо: огньовете и палатките ѝ бяха под конец, а капитан Орвен направи късна вечерна проверка и глоби двама от хората си за зле излъскани нагръдници.
— Различно е от пустинята, нали, милорд? — каза той, когато се присъедини към Вейлин край огъня, който той делеше с Дарена и Адал. Намерил беше отнякъде вълча кожа, заметна се с нея и взе да духа в шепи.
— Бил си при Кървавия хълм? — попита Вейлин.
— Бях, да. Първото ми сражение. При последната атака алпиранско копие ме прониза в крака, което се оказа голям късмет. Лечителите ме отнесоха в Унтеш и ме натовариха на кораб за Кралството. Ако не беше станало така, щях да съм до краля, когато градът падна.
— Избили са всички освен него, нали? — попита Дарена.
— Точно така, милейди. От целия ми полк оцелях само аз.
— Значи тези алпиранци са същите диваци като Ордата — изтъкна Адал. — Сред моя народ се разказват много истории за репресиите, на които са ги подлагали императорите.
— Не са диваци — каза Вейлин. — Просто бяха много ядосани. И с основание. — Обърна се към Дарена. — Трябва да знам повече за Ордата. Кои са те? Какво искат?
— Кръв — каза Адал. — Кръвта на всеки, който не е роден в тяхната орда.
— Сериозно? Това ли ги тласка? Смърт за всички различни от тях?
— Това правят. Нямам представа какви вярвания изповядват или какво ги тласка. Говорят неразбираем за нас език, който звучи като животинско ръмжене, а пленниците, които сме вземали, бяха толкова диви, че бързо се налагаше да ги убием, много преди да сме открили някакъв смисъл в брътвежите им.
— Чувал съм, че се бият рамо до рамо с диви зверове — каза Орвен. — Гигантски котки и ястреби.
— Така е — потвърди Адал. — За наше щастие, котките бяха само няколкостотин. Не е лесно да запазиш строя, когато имаш насреща си такива чудовища. Виж, от ястребите имат много, хиляди. Налитат с писъци от небето и ти дерат очите. В Пределите често ще срещнеш мъже с превръзка на окото.
— Как ги победихте? — попита Вейлин.
— Как се печели една битка, милорд? С кураж, стомана и… — Адал се усмихна леко и стрелна Дарена с поглед — информация за вражеските позиции.
Вейлин погледна Дарена и вдигна вежди.
— Информация?
Тя се прозина и се изправи.
— Ако ме извините, господа. Утре ни чака дълъг път, трябва да поспя.
След още два дни езда стигнаха до първото поселище, укрепено селце в сянката на скалист рид, чиито южни склонове бяха надупчени от миньорски шахти. На портата ги посрещнаха сержант от Северната гвардия и силно притесненият кмет.
— Някакви новини, милейди? — попита кметът, като потриваше потните си ръце. — Колко остава, преди да ни ударят?
— Още не сме видели следа от тях, Идис — отговори Дарена със студенина, която говореше за осезаема неприязън. Посочи Вейлин. — Няма ли да поздравиш владетеля на кулата?
— О, разбира се. — Мъжът се поклони набързо на Вейлин. — Моля да ме извините, милорд. Добре сте дошли в Мирнова могила. Много се радваме да ви видим.
— Някакви новини от другите поселища? — попита Вейлин.
— Никакви, милорд. Боя се за тях.
— Тогава по-добре да не губим време. — Вейлин обърна Пламък назад към пътя, но кметът се пресегна и сграбчи юздите на коня.
— Не, не, милорд, не можете да ни зарежете така. Имаме само двеста миньори с мечове и едва десетина гвардейци.
Вейлин сведе поглед към ръката, стиснала юздите на Пламък, и го задържа там, докато мъжът не отстъпи назад.
— Прав сте, сър. — Вдигна поглед към сержанта от Северната гвардия. — Събери хората си. Тръгвате с нас.
Сержантът погледна Адал, който му кимна утвърдително, после се отдалечи да събере хората си.
— Оставяте ни без никаква защита! — извика Идис. — Безпомощни през Ордата!
— Имате разрешението ми да се отправите към Северна кула — каза му Вейлин. — Пътят зад нас е чист. Но ако ви е грижа за това място и неговите хора, вероятно ще предпочетете да останете и да се биете за тях.