Ключът на Лъжеца

— Ти… — Спомних си за Лиза и преглътнах обвинението. — Семейство Де Вийр бяха ли там онази нощ?

Усмивката на Дарин изчезна.

— Ален де Вийр беше. Шокът от станалото погуби баща му, лорд Куентин — умря в леглото си по-късно същата седмица. За щастие у тях имало някакъв скандал в деня на представлението и сестрите били оставени вкъщи. Голям късмет всъщност, защото аз се ожених за Миша, най-малката. Впрочем, тъкмо заминавам за нашата къща в провинцията.

Запазих лицето си безизразно. Даже прекалено безизразно.

— Миша! Със сигурност я познаваш! Трябва да си я виждал — рече Дарин.

— А, да… Миша. — Поне пет-шест пъти. Повечето от тях в спалнята ѝ след трудно катерене по увитата в бръшлян колонада. Малката Миша, красавицата, чието лице грееше с невинността на ангел и чиито номера ми се наложи да показвам на дамите от „Копринената ръкавица“ и заведението на мадам Ла Пенда. — Да, спомням си го момичето. Честито, братко. Желая ви много щастие.

— Благодаря. Миша ще се зарадва да научи, че си оцелял. Винаги е поглъщала жадно всякакви слухове за теб. Може би ще ни дойдеш на гости, след като си уредиш работите тук. Особено ако можеш да ѝ предложиш някои утешителни думи за последната нощ на бедния Ален…

— Ама разбира се. На всяка цена — излъгах. Миша вероятно бе проверявала дали съм мъртъв, за да успокои тревогите си какво бих могъл да разкажа на новия ѝ съпруг. Пък и се съмнявах, че би искала да чуе, че брат ѝ е умрял в тоалетна, след като съм го изритал в носа, докато ми е смъквал панталоните. — Ще дойда при първа възможност.

— Чудесно! — Дарин се ухили отново. — О! Забравих, че не знаеш. Ще ставаш чичо.

— Какво? Как? — Думите поединично имаха смисъл, но не се свързваха в нищо разбираемо.

Дарин ме прегърна през раменете и гласът му стана престорено сериозен.

— Ами… когато татко и мама се обичат много…

— Тя е бременна?

— Или това, или е глътнала нещо много голямо и кръгло.

— Боже!

— Повечето хора казват „честито“.

— Е… и това също. — Аз чичо? Моята Миша? Изпитах внезапна нужда да седна. — Винаги съм смятал, че от мен ще излезе велик чичо. Ужасен, но велик.

— Трябва да дойдеш с мен, Джалан. Да се съвземеш от премеждията си и така нататък.

— Може би. — Да гледам как Дарин и Миша си играят на щастливо семейство не бе начинът, по който очаквах да прекарам първите няколко дни след завръщането си в цивилизацията. — Но първо трябва да видя татко.

— Потегляш отново на път толкова скоро, Джалан? — Дарин килна озадачено глава.

— Не… защо? — В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Татко е в Рим. Папата го привика на аудиенция и баба каза, че трябвало да отиде.

— Гръм и мълнии! — Имах въпроси, които настояваха за отговори, а тях бих ги изстискал по-лесно от татко, отколкото от другаде. — Ами… виж, трябва да се измия и… я чакай, нали не си ми изхвърлил дрехите?

— Аз ли? — Дарин се засмя. — Че за какво ми е да ти пипам паунските перца? Всичко си е на мястото, доколкото знам. Освен ако Балеса на своя глава не е разчистила стаята ти. Татко със сигурност не би се заел да раздава нареждания. Както и да е, по-добре да вървя. И без това закъснявам. — Даде знак на носача си да вдигне сандъка. — Ела ни на гости, когато можеш — и не дразни Мартус, в гадно настроение е. Баба назначи новия лорд Де Вийр, по-големия брат на Миша и Ален, за командир на пехотната армия, която събираме през последните месеци. А Мартус вече беше решил, че постът е негов. Преди няколко дни пък преживял някакво друго бедствие или унижение. Не слушах много внимателно… нещо за някаква огромна сметка от търговец. Май името му беше Олус.