Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Проклет да е!
— Тя не се ли отваря навън? — Имах съвсем смътен спомен за използването ѝ. Флорентинският дук, Абрасмус, ни беше дошъл на гости, когато бях на десет, но аз бях прекалено зает да правя бели зад кралския подиум, когато той влезе…
— Моите извинения, ваше височество. — Обаче не изглеждаше достатъчно извинително, ама хич.
— Добре, мътните го взели. Води ме през твоята миша дупка. — Слязох от коня и като клатех глава, тръгнах към страничната врата. — Ти. — Посочих помощник-капитана. — Погрижи се конят ми да бъде доставен в Римската палата. Нед, върви с тях и гледай да не се изгубят.
Хенан, който клечеше до стената, стана и понечи да ме последва.
— Вземи и момчето. — Махнах на Нед. — Кажи на Балеса да му даде ядене.
Хенан ме стрелна с обиден поглед и оклюмал глава, последва мъжете и Нор. Аз вдигнах ръце към капитана в жест на раздразнение. Какво, по дяволите, очакваше момчето? Едва ли щях да тръгна да го представям из двореца. Кардинал Кендет, Хенан — Хенан, кардиналът. Принц Мартус, принц Дарин, това е Хенан, той гледа кози… Лудост. Капитанът ме дари със същия непроницаемо безизразен поглед, който използваше, откакто пристигнахме, кимна и се обърна да ме поведе през вратата.
И така аз най-после се върнах в двореца, промушвайки се през тесния крив проход зад страничната врата. Излязохме от другия му край на яркото слънце и аз се огледах, присвил очи срещу блясъка, за да се ориентирам. Предположих, че трябва да се обадя на татко и да си намеря нещо подходящо за носене, преди да тръгна да обикалям. Всички щяха да искат да чуят историята ми и макар че представянето ѝ в размъкнатите ми пътни дрехи щеше да подсили нейната образност, предпочитах удобството и разкоша на дворцовите си одежди. Една баня също нямаше да ми е излишна. И може би прислужничка, която да ми налива вода и да ми подава сапуна, когато го изпусна.
— Ще ви придружа до баща ви, ваше височество. — Капитанът махна на няколко от хората си да се присъединят към стражата. Бих предпочел да ме питат къде смятам да отида, вместо да ми казват, но му разреших с кимване.
— Първо, щом съм мъртъв, покажи ми гроба ми. — Любопитен бях да видя какъв дълговечен мемориал са издигнали на героя от Аралския проход.
Капитанът се поклони бързо и тръгнахме през двора. В този пек малцина се движеха наоколо. Дребни облечени в черно фигури щъкаха лениво в сенките на Бедняшкия дворец, Миланския дом и Марсилската крепост — слуги, тръгнали по различни задачи. С изключение на тях публиката ни се състоеше от пръснати по стените стражи и малко врани, които си сменяха перата в жегата и изглеждаха забележимо опърпани.
Преминахме през пещта на Западния двор и стигнахме до църквата на двореца, която представляваше на практика южното крило на Римската палата. Татко можеше да е вътре, макар че прекарваше в сградите за християнски богослужения по-малко време от някои езичници — което за един кардинал хич не е лесна работа.
Приближихме се до портите към преддверието на църквата, с две кули, извисяващи се отстрани на островръх покрив. Цяла стена светци се взираха надолу към нас с каменно неодобрение. Поех нагоре по стълбите.
— Тук, ваше височество — извика капитанът, преди да успея да се изкача догоре.
Обърнах се. Мъжът сочеше една паметна плоча на външната стена, сред множество други, бележещи някогашни лордове и генерали, някои от тях толкова обрулени от времето, че не се четяха. Върнах се обратно, а в мен набъбваше ярост. Кралското семейство винаги бе полагано в църквата — гробовете ни се редяха от двете страни на залата, принцове и принцеси на кралството, лежащи под черни мраморни плочи на пода, а по-прочутите личности със собствени гробници под своите идеализирани образи от алабастър. За кралете и кралиците намираха място при олтара. Бавното течение на годините изместваше забравените кралски особи долу в катакомбите, освобождавайки място за наскоро починалите… но даже най-дребният принц трябваше да има над себе си църковен покрив, който да пази надписа му от дъжда. Моята паметна плоча бе разположена между други две нови, отляво генерал Уламир Контаф, герой от цитаделата Амерот, 17-97 година от Междуцарствието, отдясно лорд Куентин де Вийр, 38-98 година от Междуцарствието. Допрях ръка до моята.
— „В памет на Джалан Кендет, трети син на кардинал Реймънд, 76-98 година от Междуцарствието.“ — Прочетох думите на глас. — Това ли е всичко? Трети син на кардинала? — Няма „принц“. Няма „герой от Аралския проход“. Копелета! — Ще видя кардинала веднага. Ако е трезвен и не се въргаля в леглото с някое хористче. — Усетих, че ръката ми е стиснала дръжката на ножа. — Веднага!