Ключът на Лъжеца

Шепа стражи се моряха в жегата върху стените над голямата порта, обърната към виещия се на север Апански път, други се спотайваха долу в сенките, но рядко се размърдваха за нещо друго освен натоварена каруца. Двамата с Хенан влязохме, яхнали Нор, без някой да ни спре. След малко вече трополяхме по Улицата на победата, покрай големите Стари конюшни, сега дадени за обществено ползване, и прохладната наслада на Фонтанения площад, където черешови дървета се редят покрай булеварда до новата катедрала.

Струваше ми се нереално — почти като сън, — че всичко това ме е чакало тук през цялото време. Че докато аз треперех на Горчивия лед, на косъм от смъртта, хора са крачели по тези улици, купували са захаросани плодове, гледали са акробатите и течащата Селийн, играли са комар, обичали са, напивали са се… Бях изминал три хиляди мили, а тук, в това малко късче зидария, покрито с теракота, лежеше целият ми живот.

Оставих коня да се движи с темпото на градския поток и оглеждах сградите, покрай които минавахме — струваха ми се едновременно познати и чужди.

Някакъв тъмнолик мъж в сенчестия вход на заведението на Масим следеше придвижването ми по улицата с твърде голям интерес. Мейрес Алус, който толкова дълго бе само една абстрактна тревога, почти забравена, изведнъж пак изпълни мислите ми. Тръснах юздите и накарах Нор да ускори ход.

— Отиваме право в двореца. — Бях си мислил да се отбия тук-там, да се отърва от момчето, да проуча терена, но сега реших, че ще е по-добре първо да науча каквото има за научаване в безопасността на двореца. По-добре да уведомя семейството за присъствието си, така че Мейрес да не може да ме замъкне в някой самотен склад, без никой никога да разбере, че съм оцелял от пожара в операта.

Зад мен Хенан не каза нищо. Свързването на двата края в пустошта около Колелото на Осхайм може да те подготви за много неща, но град Вермилиън не е сред тях. Усещах го как върти глава насам-натам, опитвайки се да поеме всичко. На мен градът ми се струваше по-малък, отколкото го помнех — а на Хенан вероятно по-огромен, отколкото в разказите ми. Ние градим очакванията си въз основа на нашите познания. Надявах се, че момчето няма да се окаже голяма лепка. От един принц на Червения предел трудно може да се очаква да мъкне със себе си някакво просяче из коридорите на властта…

Докато минавахме по широките улици около двореца, привлякохме някои любопитни погледи. Пазачите пред портите на именията присвиваха очи и изпъчваха гърди. Тръгналите по задачи слугинчета ни зяпаха изненадано. В дрехите си на провинциален благородник аз доста се отличавах от посетителите, на които са свикнали тези домове, а бледото просяче зад мен внасяше допълнителна щипка екзотика.

Минахме с тропот по Кралския път, прекосихме широкия площад пред двореца и най-сетне стигнахме до Портата на Ерик, където някога моят прапрапрадядо Ерик Четвърти се върнал с тържествено шествие от пристанищния град Импера, понесъл главите на Тибор Шарл, Елиас Грегор и Черния Робърт, най-ужасните пиратски главатари, пръкнали се на Корсарските острови след Слънцата. Помня имената им, защото веднъж Мартус сложи три артистично украсени зелки под леглото ми и твърдеше, че това са отсечените глави на тримата, свалени от шиповете на Портата на Ерик, и че ако кажа на някой или се опитам да ги махна, те ще оживеят отново. Гадняр!