Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
При последната излаяна заповед стражите се изпънаха. Капитанът, застанал мирно, посочи с очи към вратата на църквата.
— Много се съмнявам, че ще го намеря там, капитане! — Но все пак се качих отново по стълбите, опрях ръце в лявото крило и натиснах с известен гняв.
Постоях заслепен за кратко, чакайки очите ми да се приспособят от яркия ден към меката светлина на свещите и приглушения спектър на витражите. Неясните сенки придобиха форма и аз пристъпих вътре. Три бабички, коленичили край пейките, някакъв старец, приведен над полица с оброчни свещи, и прегърбена сива фигура, застанала с лице към стената някъде по средата на северната пътека. Не бях очаквал наистина да открия баща си сред тях. В далечния край, под прозореца с мандалата, някакъв поп в черно расо стоеше до аналоя и тъкмо обръщаше една страница. Направих още една крачка напред. Нямаше смисъл да питам дали татко не се е скрил в напречната галерия, но въпреки това нещо ме теглеше навътре. Може би просто хладината. Денят навън започваше да става адски горещ. Може би времето, прекарано в Норсхайм, бе намалило поносимостта ми към лятото на Червения предел, защото изпитах блажено облекчение да се махна от онзи пек.
Едва когато тръгнах по северната пътека осъзнах, че прегърбеният мъж стои срещу паметната плоча на майка ми — на която бяха изписани името и потеклото ѝ, а в дебелата стена зад нея лежаха останките ѝ. Заедно с — както вече помнех и може би никой друг не знаеше — останките на неродената ми сестра.
— Принц Джалан? — Мъжът вдигна очи към мен, преждевременно остарял и побелял, сбръчкан от болка. Направи крачка към мен, с куцукане, десният му крак беше сакат. По някаква причина отвърнах на пристъпването му с крачка назад.
— Робин? — Един от дългогодишните прислужници на баща ми, макар че отначало не бях сигурен в полумрака. Стоеше с глава, окъпана в зелена светлина. Тя се лееше надолу през витража на високия прозорец, където свети Георги се бореше със змея. Сега обаче аз виждах отвъд прегърбената му стойка и старческата му коса, виждах с десетилетие и половина назад. — Робин? — И отново, за миг, престанах да го виждам ясно — проклетият тамян в тия църкви люти ужасно в очите. Примижах през сълзи и видях Робин какъвто беше преди петнайсет години, сражаващ се с Едрис Дийн, застанал между убиеца и нас двамата с майка ми. Осакатилата го рана беше получил в моя служба. Притиснах очите си с пръсти, за да прочистя зрението си, зачуден колко ли пъти през годините съм му се подигравал и съм го проклинал за мудността му, докато куцукаше насам-натам по заръки на баща ми.
— Да, ваше височество. — Той се помъчи да се смъкне на едно коляно, както правят хората пред трона. — К-казаха, че сте мъртъв.
Хванах го и го вдигнах, преди да е паднал по очи или да е направил нещо още по-смущаващо.
— Не се чувствам мъртъв. — Пуснах го и отстъпих назад. — А сега, освен ако баща ми не се спотайва някъде тук, отивам да го потърся на място, където има вероятност да е. Добричкият ни кардинал би трябвало да е в състояние да разреши веднъж завинаги въпроса дали съм мъртъв, или не.
Оправих предницата на жакета на Робин, където го бях хванал, за да го вдигна на крака, и с рязко кимване си тръгнах, като го оставих да стои там полузашеметен. Стъпките ми отекнаха между колоните, а сбръчканите стари вдовици между скамейките проследиха оттеглянето ми с преценяващ поглед.
— Няма го там. Да опитаме в къщата. — Махнах на капитана и хората му да ме следват и ги поведох към величавия вход на Римската палата. Пред стълбите стоеше карета с четири коня, главата на кочияша бе клюмнала, като че ли чакаше отдавна. Без да му обръщам внимание, отидох бързо до вратата.
Не познах лакея, който отвори в отговор на тропането ми, но познах двамата стражи зад него, примижали срещу ярката светлина на деня в домашните си униформи.
— Алфонс! Двойно! Радвам се да ви видя. Къде е баща ми? — Промуших се покрай лакея и влязох в залата, с ниши, заети от индуските статуи, които кардиналът продължаваше да колекционира за раздразнение на своите свещеници. Вратарят ме последва, като ломотеше всички онези глупости в стил „Ама нали сте мъртъв?“, които усещах, че ще ми станат доста досадни в близките дни.
— Джалан! — Брат ми Дарин крачеше към мен, облечен в пътен костюм, а някакъв човек до него мъкнеше един сандък. — Знаех си, че ще се отървеш от онзи пожар, за да се забъркаш в някоя още по-голяма беля. — Изглеждаше доволен, не преливащ от радост, но доволен. — Из кръчмите се носеше слух, че си се присъединил към цирка! — Дарин разтвори ръце за прегръдка, а красивото му лице грейна в широка и явно искрена усмивка.