Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Прощавайте, но не мисля, че ви познавам. — Дарих го с търпелива усмивка, почти сигурен, че не съм го срещал никога, макар че нещо в него ми се струваше познато.
— Няма да получите никаква прошка от мен, принц Джалан! — Изглеждаше на около трийсет, здрав мъжага, по-нисък от мен, но по-широк, в скулите му имаше нещо брутално и беше почервенял от гняв. — Чух за завръщането ви и моментално оставих своите полкове, за да открия истината. — Започна да разкопчава празната си ножница — което накара стражите да сложат ръка върху дръжките на мечовете. — Настоявам за удовлетворение. И то веднага. — Захвърли ножницата в краката ми, отправяйки предизвикателство по старомодния начин. — Бийте се с мен и вашата повторна поява ще бъде кратка, но бързо поправена грешка върху некролога ви.
— По-полека, лорд Грегъри — обади се баба от трона с тих, предупредителен глас.
Мъжът се завъртя и се поклони дълбоко.
— Не исках да проявя неуважение, ваше величество.
За щастие имах богат опит в избягването на дуели и баба току-що ми беше дала ключа за измъкването от този.
— Не претендирам да ви познавам, господине. — Оставих в тона ми да се прокрадне леко възмущение. — Но тъй като вие, изглежда, ме познавате, несъмнено разбирате, че аз съм принц на Червения предел, човек, който един ден би могъл, ако нещастие сполети този кралски род, да носи тежестта на короната. — Не споменах колко точно други наследници трябва да умрат, за да се случи това. — Като ветеран от скоронските кампании, сърцето ме призовава да посрещна всяко предизвикателство към честта ми със студена стомана. — Видях го как се надига при тези думи. — Ала дългът е по-висша повеля и той ме кара да привлека вниманието ви към Едикта на Голот от шеста година. Никой принц на кралството не бива да се принизява дотам, че да приема предизвикателствата на прости аристократи. — Попромених леко оригинала, добавяйки думата „прости“, за да натрия сол в раната, но познавах кралските декрети в тази област по-добре от всеки урок, който учителите ми някога са се опитвали да ми втълпят. Накратко, той беше под положението ми — рангът му не бе достатъчен, за да предизвика на дуел един принц.
Оставих го да кипи известно време. Кръвта нахлуваше в лицето му, докато накрая ми се стори, че или ще ме нападне, или ще закърви през очите. За мен би било удоволствие да ми скочи и да бъде накълцан от стражите за тази си наглост, но за нещастие той си пое дълбок треперлив дъх и ми обърна гръб.
Блъскането на сърцето ми поотслабна дотам, че вече можех да чувам думите си, и ядосан, че някой ми се е изрепчил пред двора, ритнах ножницата му обратно към него.
— Името и потеклото ви, сър! — Не познавах никакъв лорд Грегъри.
Той се обърна бавно, свивайки празните си ръце.
— Лорд Де Вийр от Карнт, главнокомандващ на Седма пехота. А вие… принце, вие сте дефлорирали сестра ми Лиза де Вийр, неописуемо злодеяние, което тласна моя по-малък брат Ален към смъртта му.
— Аха… — Разбрах защо ми се струваше познат. Приличаше на брат си. И без съмнение имаше същата прекалено твърда глава. — Дефлорирал, казвате? Надали, сър! По-скоро те ме дефлорираха. Никога не съм познавал сестри с такъв апетит!
Грегъри отново изглеждаше така, сякаш аха-аха ще се нахвърли върху мен, яростта му бе толкова силна, че го накара да загуби дар слово — а после изведнъж отпусна ръце.
— Те? Казахте „те“? Те! Жената на собствения ви брат… моята малка Миша?
— Не! — изквичах, преди да се овладея. — Не, не бъдете по-голям глупак, отколкото се налага, лорд Де Вийр. Шарал, разбира се. — Един мъж никога не бива да назовава имена, но въпросните сестри бяха само три. Неволно отклоних поглед за миг, за да си представя прекрасната Шарал, с коса до ханша, най-висока от трите и все жадуваща да е отгоре…
— Шарал… — Каза го със задоволство, което привлече вниманието ми обратно към него. От реакциите, които очаквах, „доволен“ беше много надолу в списъка.
Запърхах с пръсти срещу мъжа, за да го изкъшкам към бронзовата порта.
— Ако сте си свършили работата, Де Вийр…
— О, не се притеснявайте, принц Джалан. Свърших си работата. Ще се оттегля. — Той се поклони на баба. — С позволението ви, ваше величество. — И като получи кимване, се наведе да грабне ножницата си — хубава вещ, украсена с пластини от черно желязо. — Обаче ще се отбия в градския дом на граф Исен. Може би го познавате?
Не го удостоих с отговор. Всички познаваха граф Исен; репутацията, която си бе създал с меч на юг, се бе простряла дори отвъд границите на Червения предел. В земите, които той държеше в името на Короната, частната му армия тормозеше контрабандистите и дори преследваше пирати през морето чак до бреговете на Корсарските острови.