Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Три милиона нови постъпления годишно, Лол — каза той, докато попълваше формуляра за достъп, — това са лавици с дължина повече от девет и половина километра, така че все нещо трябва да имат. — Развълнувано ѝ описа онлайн услугите им: — Изпращат ти копие на всичко, което намериш, право в дома ти, — обаче Лоръл реши (вироглаво, както отбеляза Джери с усмивка), че ще ѝ бъде по-лесно да направи пътуването лично. Вироглаво, друг път — Лоръл се беше снимала в детективски сериал и знаеше, че понякога не ти остава нищо друго, освен да обикаляш улиците и да търсиш улики. Ами ако информацията, която откриеше, я отведе до още нещо? Много по-добре беше да е на място, отколкото да пуска нова поръчка по имейл и да чака, много по-добре беше да прави нещо, отколкото да дреме.

Стигнаха до вратата на Дороти и Роуз я отвори. Майка им спеше на леглото, видимо по-слабичка и крехка от предишната сутрин, и Лоръл се стъписа колко главоломно се влошава състоянието ѝ. Сестрите поседяха заедно, загледани как гърдите на Дороти леко се надигат и спускат, после Роуз извади кърпа за прах от чантата си и се зае да бърше поставените в рамки снимки.

— Май трябва да ги опаковаме — тихо отбеляза тя. — да ги приготвим за къщи.

Лоръл кимна.

— Тези снимки са толкова важни за нея. Открай време е така, нали?

Лоръл отново кимна, но не отговори. Споменаването на снимките я накара ла се замисли за снимката на Дороти и Вивиан в Лондон през войната. Датата беше април 1941 година, само месец преди майка им да започне работа в пансиона на баба Никълсън, а Вивиан Дженкинс да загине по време на въздушно нападение. Кога е направена снимката? — запита се тя. И от кого? Дали фотографът е бил познат на момичетата — може би Хенри Дженкинс? Или приятелят на мама, Джими? Лоръл въздъхна. Голяма част от загадката просто ѝ бе недостъпна.

Вратата се отвори и подир медицинската сестра на майка им нахлуха звуци от света навън — хорски смях, бръмченето на звънци, звън на телефони. Лоръл наблюдаваше експедитивното движение из стаята на сестрата, която измери пулса и температурата на Дороти и отбеляза нещо в картона, закачен в долния край на леглото ѝ. Когато приключи, се усмихна на Лоръл и на Роуз и им каза, че е задържала обяда на майка им, в случай, че се събуди по-късно и се почувства гладна. Лоръл ѝ благодари, жената излезе и затвори вратата, а стаята отново потъна в тишината на очакването. Очакване на какво обаче? Нищо чудно, че Дороти искаше да се прибере у дома.

— Роуз? — внезапно се обади Лоръл, докато наблюдаваше как сестра ѝ подрежда избърсаните снимки в рамки.

— Ммм?

— Когато те помоли да ѝ донесеш онази книга със снимките вътре, видя ли нещо необичайно в сандъка ѝ? — По-конкретно я интересуваше дали сестра ѝ не беше забелязала нещо, което да ѝ помогне да разреши загадката. Чудеше се има ли начин да я попита, без да подскаже на Роуз за какво се отнася проучването ѝ.