Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Отдалечи се с куцукане колкото можа по-тихо, като остави един едър камък внимателно закрепен върху няколко други, докато си търсеше скривалище някъде по-дълбоко сред сенките, после скри пушката близо до сградата, за да накара проклетата си ръка да спре да трепери.
Измъкна се тъкмо навреме. Двама войници се задаваха натам от периметъра.
— Тук някъде беше — обърна се единият към другия.
Когато наближиха, една от мощните лампи се обърна и освети наоколо, за да видят по-добре, като едва не разкри Уейн. Той замръзна в сянката до една купчина инструменти и се препоти, докато костите му пукаха тихичко — наместваха се и изщракваха леко на обичайните си места.
Пазачите не чуха нищо. Отидоха на мястото, където беше паднал — този път не беше оставил след себе си червени петна кръв като от размазан домат, за щастие, — и се озърнаха наоколо. Единият бутна неволно големия камък и той падна от върха, където Уейн го беше наместил, като се търколи от едната страна на купчината със силно тракане. Мъжете го погледнаха, после кимнаха, огледаха местността набързо и се запътиха обратно към поста си, като накрая обърнаха и прожектора в първоначалното му положение. Явно бяха чули просто тракането на зле подредените камъни. Нищо особено.
Уейн се изправи сред тъмата и спря да черпи от силата на гривната. Чувстваше се отлично. Като прероден — както всеки път, след като се излекуваше от сериозна травма. Имаше усещането, че е способен на невъзможни неща — да се изкачи на върха на някоя планина тичешком или пък да изяде цяла порция глиганско с картофи в „При Финдли“ съвсем сам.
Прокрадна се нататък през сенките, съсредоточен върху важната си цел. За негов късмет, успя да намери шапката си почти незабавно — до друга купчина камъни. След като се погрижи за това, насочи вниманието си към по-маловажните си задачи — като например да даде на останалите възможност да се вмъкнат вътре незабелязано.
Уакс беше казал, че трябва да е от северната страна. „Да видим…“ Придържаше се близо до сградата и дори устояваше на изкушението да пообиколи малко сам, за да види какво, в името на Покварата, имаше вътре.
Време беше да започне да мисли като пазач. Трудно беше, тъй като нямаше съответната шапка. Намери си скришно местенце и се заслуша, докато двама от патрула минаха покрай него. Поглъщаше акцентите им като апетитен плик гевречета с горчица.
След около петнадесет минути наблюдения, той си избра един подходящ кандидат и тръгна редом с него, докато обикаляше, макар и да се стараеше да остава в сянка. Дългурестият тип имаше лице като на заек, но беше достатъчно висок да си набере колкото орехи пожелае без да прибягва до стълба.
„И ето ме, значи“, помисли си Уейн, „в средата на нищото! Да охранявам някакъв си хамбар. Не за това се записах тук. Не съм виждал дъщеря си от осем месеца. Осем месеца! Сигурно вече е проговорила. Поквара и гибел. Ама че живот.“
Мъжът се обърна кръгом, за да тръгне обратно по периметъра, но някой му кресна рязко от един от постовете с прожекторите. Уейн не успя да различи думите. Но тонът беше непогрешим.
„А началниците ми“, продължи наум Уейн, като се обърна и продължи да се промъква напред в тъмнината, без да изостава. „О, какво доверие ми гласуват само! И за най-дребното нещо ми трият сол на главата. Крясъци. Само това ми остана. По цял ден, от сутрин до вечер — все крясъци.“
Уейн се усмихна, избърза пред мъжа и се огледа за нещо, което беше прескочил преди малко — няколко черни кабела, всеки дебел колкото пръста му, които се точеха от една голяма кутия близо до сградата. Когато пазачът се приближи нехайно към тях, без да внимава особено, Уейн ги вдигна внимателно.
Ходилото на пазача се закачи за единия кабел. В същия миг, Уейн дръпна силно края на кабела, който изчезваше в кутията.
Прожекторът точно до него угасна.
Веднага се разнесоха мъжки гласове, които викаха един през друг. Пазачът се паникьоса.
— Съжалявам! — изкрещя. — Не беше нарочно. Не си гледах в краката!
Уейн се отдалечи и си намери едно тихичко ъгълче между две купчини чували, пълни с пясък, докато пазачите крещяха, спореха и заплашваха да откъснат главата на горкия човечец. Дойдоха и хора, които да оправят кабелите, но Уейн ги беше захвърлил настрани, затова им отне известно време, докато намерят краищата им в тъмното и да ги свържат пак.