Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Уейн подсвирна тихичко. Тя се ухили и го целуна.
— Опитай се да не обереш много куршуми.
— Ти също — каза той.
Четиримата се разделиха.
18.
Мараси се промъкваше през склада, а ремъкът на пушката ѝ се впиваше неудобно в рамото. Радваше се, че е облякла панталоните — бяха по-тихи от шумолящата пола, — но все се безпокоеше, че някой от учените или работниците ще дочуе тракането на ботушите ѝ по твърдия под.
Сигурно нямаше, обаче. В склада далеч не беше тихо. Макар че вече беше нощ и работата не кипеше така усърдно, неколцина продължаваха да работят. Покрай едната стена на помещението, няколко дърводелеца режеха парчета дърво с триони, и всеки рязък звук отекваше сред стените. Групичката инженери обсъждаха оживено нещо около големия съд.
„Изглеждат изненадани от откритията си“, помисли си Мараси. „Сякаш не те са онези, които са го построили.“ Може би се бяха присъединили към начинанието наскоро?
Тук-там из склада се виждаха пазачи, но далеч не толкова много, колкото навън. Мараси и МеЛаан се придържаха към сянката до едната стена на помещението, близо до купчините сандъци, но все пак им се наложи да минат неприятно близо до група войници, седнали на една масичка да играят карти.
Войниците не ги забелязаха. В крайна сметка, МеЛаан и Мараси успяха да стигнат до южната стена, която беше една от дългите страни на правоъгълната сграда. Тук откриха стаи, внедрени в постройката, които изглеждаха завършени в сравнение с останалата ѝ част — имаха си и врати, и по някой прозорец.
— Жилищни помещения? — прошепна Мараси и посочи.
— Може би — отговори клекналата до нея МеЛаан. — Та как ще открием клина?
— Предполагам, че се съхранява в сейф или нещо подобно.
— Възможно е — каза МеЛаан. — А може и да е в чекмеджето на някое от бюрата в тези стаи, или в някоя кутия… а може и направо да са го изхвърлили. Костюма май го искаше, само защото беше доказателство, че са се разправили с бедния РеЛуур.
Мараси си пое дълбоко дъх.
— В такъв случай ще ни се наложи да разпитаме Костюма, когато Уаксилий го намери. Но не смятам, че са го изхвърлили. Знаем, че от Котерията проучват различни начини, с които евентуално да успеят да създадат аломанти, и знаем, че се интересуват от хемалургия. По-скоро биха изследвали клина, отколкото да го изхвърлят.
МеЛаан кимна замислено.
— Но независимо от това би могъл да бъде на практика навсякъде.
Недалеч от тях, учените — водени от някакъв мъж, който накуцваше пред тях, — се качиха по една набързо измайсторена от дъска рампа и надникнаха в отворената страна на лодката. „Той е“, помисли си Мараси. Мъжът от нощта, когато обраха влака. Развеждаше новодошлите и им показваше проекта.
Влязоха вътре.
— Имам идея — каза Мараси.
— Колко смахната идея?
— По-малко смахната от това да хвърлим Уейн от някоя урва.
— Доста ниска летва, но добре. Откъде ще започнем?
Мараси посочи дупката в корпуса, през която бяха влезли учените.
— Ще влезем там.
Уакс напредваше зад купчините сандъци в посока, противоположна на Мараси, и се чувстваше така, сякаш следва сянката на напредъка. Беше обмислил начините, по които Елъндел се беше променил в негово отсъствие: автомобилите и електрическите лампи, небостъргачите и бетонените пътища. Сякаш беше напуснал един свят и се беше върнал в друг.
И това, изглежда, беше само началото. Огромни бойни кораби. Технологии, които увеличаваха обхвата на аломантията. Металоеми, които един ферохимик можеше да зареди, а друг — да използва. Не можеше да потисне чувството на малоценност — сякаш този гигантски кораб беше воин от друга епоха, дошъл да изличи от лицето на земята прашните, древни изкопаеми като Уакс.
Спря до последната купчина дъски, а Уейн се изравни с него и извади манерката си — направена от стабилна, твърда кожа, оформена като малка бутилка. Отпи и предложи на Уакс, който я взе и отпи на свой ред. После се закашля тихо и попита:
— Ябълков сок?
— Полезен за тялото — обясни Уейн и прибра пак манерката.
— Не го очаквах.
— Трябва да държиш стомаха нащрек, приятел — заяви Уейн. — Да го изненадваш. Иначе ще се омързеливи, нали разбираш. Как ще намерим чичо ти?
— С по-добра перспектива? — попита Уакс, като кимна към средата на склада, в която се виждаше сложна система от временни дървени пътеки и мостчета. Сега, през нощта, по тях не се виждаше никой.