Смъртта на светлината [bg]

Намери в колата цял склад с оръжия: четири лазерни пушки, гравирани с познатата бяла вълча глава, две саби за дуелиране, ножове, сребърно метателно оръжие, дълго два метра и половина, и празна скоба до него. И два пистолета, хвърлени небрежно на една от седалките. Също така намери чекмедже е чисто облекло и се преоблече припряно, като натика вътре раздраните си дрехи, за да не се виждат. Новите му прилягаха лошо, но се почувства много по-добре в тях. Сложи си колан от плетена стомана, окачи си един от пистолетите и се загърна в дълго до коленете връхно палто от хамелеонов плат.

Когато вдигна палтото от куката, на която висеше, видя друга камера с припаси. Дръпна и я отвори. Вътре намери познатите четири ботуша и небесните скутери на Гуен. Пир и неговият тейн явно си ги бяха прибрали като плячка.

Усмихна се. Изобщо не беше мислил да вземе въздушна кола — шансовете ловците да го видят веднага бяха големи, особено ако ги настигнеше през деня. Но и перспективата да върви пеш не го привличаше особено. Скутерите бяха идеалният отговор. Без да губи време, се преобу.

В камерата имаше и храна: протеинови блокчета, пръчки сушено месо, бучка кораво сирене. Дърк изяде сиренето, а останалото напъха в една раница с втория небесен скутер. Стегна компас на дясната си китка, нагласи раницата на раменете си, излезе и изпъна сребристата метална тъкан на пясъка.

Беше съвсем тъмно. Маякът му от предната нощ, звездата на Висок Кавалаан, грееше ярка, червена и самотна над леса. Дърк я погледна и се усмихна. Тази нощ нямаше да му бъде пътеводен ориентир. Беше предположил, че Джаан Вайкъри е тръгнал право към Крайн Ламия, в противоположната посока. Но звездата все пак изглеждаше приятелска.

Вдигна една от заредените лазерни пушки, докосна бутона на скутера в дланта си и се издигна. Зад него хрътката на Брайт се изправи и зави.

Летя цяла нощ, само на метри над върховете на дърветата, поглеждаше компаса от време на време и гледаше звездите. Нямаше много за гледане. Под него лесът се простираше безкрайно, черен и скрит, без никакви огньове и светлини, които да нарушат мрака. Понякога му се струваше, че стои на място. Спомняше си за разходката с небесен скутер през изоставените тунели на метрото на Ворлорн.

Вятърът беше постоянният му спътник. Духаше в гърба му и той беше благодарен за допълнителната скорост, която му придаваше. Вятърът развяваше лешовете на палтото между краката му и вееше дългата му коса; Дърк чуваше как шуми в гората под него, как огъва по-гъвкавите дървета, а по-непокорните разтърсва със студените си свирепи ръце, докато не изпадат и последните им листа. Само удушвачите сякаш оставаха неподатливи, но удушвачите бяха много. Вятърът издаваше тънък, див звук, докато се бореше да пробие през сплетените им клони. Звукът беше съвсем на място: това беше вятърът на Крайн Ламия, знаеше Дърк, роден в планините и контролиран от климатичните механизми на Даркдаун, движещ се към своето предопределение. Напред чакаха белите кули и ледените ръце на вятъра го тласкаха натам.