Смъртта на светлината [bg]

Дърк го гледа дълго. Докосна едната му ръка — беше странно мека и малка, чиста, освен дългата черна рана през дланта му, почти детска длан, която не трябваше да принадлежи на това старо плешиво лице… отмести я, направи същото с другата и погледна дупката, прогорена в корема на Пир. Голям корем и малка тъмна дупка: не трябваше да го е наранила толкова много. Никаква кръв също така, освен от носа му. Изглеждаше почти смешно, но Дърк откри, че не му е останал повече смях.

И тогава Пир отвори уста и Дърк се зачуди дали не се опитва да му каже нещо, някакви последни думи навярно, някаква молба за прошка. Но брайтът издаде само задавен звук и отново подхвана тихото си скимтене.

Палката му лежеше наблизо. Дърк я вдигна за дървения топуз в единия край, опря малкото острие в гърдите на Пир, където трябваше да е сърцето му, и натисна с цялата си тежест с мисълта да му даде сетно облекчение. Тежкото тяло на ловеца се замята ужасно за миг и Дърк отдръпна острието и го заби отново, и още веднъж, но Пир не искаше да умре. Малкият нож беше много къс, реши Дърк, тъй че трябваше да го използва другояче. Намери артерия в месестото гърло на Пир, хвана палката много здраво точно над ножа и натисна през бледата тлъста кожа. Последва ужасно много кръв, бликащ фонтан, който удари Дърк право в лицето, докато той не пусна палката и не се дръпна. Пир се замята отново и от врата му продължи да блика кръв. Дърк гледаше. Всяко бликване беше малко по-слабо от предишното и след време фонтанът беше само тънка струя, а след още време като че ли спря. Пепелта и пръстта изпиха много от кръвта, но все още имаше много наоколо, истинска локва между двамата, а Дърк така и не беше знаел, че човек има толкова кръв в себе си, за цяла истинска локва. Беше му много зле. Но Пир поне беше затихнал и скимтенето беше спряло.

Седеше сам и си поемаше дъх в бледата червена светлина. Беше му много горещо и много студено едновременно и знаеше, че трябва да смъкне дрехи от труповете, за да се облече, но не можеше да намери сила за това. Краката го боляха ужасно, а ръката му беше подпухнала, двойно по-голяма от нормалното. Не припадна, но едва оставаше в съзнание. Гледаше как Дебелия Сатана се издига все по-високо в небето — наближаваше пладне — и как ярките жълти слънца блестят болезнено около него. Чу няколко пъти воя на брайтските хрътки, а веднъж се заслуша в зловещия ловен вик на банши и се зачуди дали съществото ще се върне и ще изяде и него, и мъжете, които беше убил. Но викът изглеждаше някак много далечен и може би беше просто от треската, и може би беше само вятърът.