Смъртта на светлината [bg]

13

Бягането от лагера на ловците до падналата въздушна кола бе по-малко от километър, а на Дърк му се беше сторило цяла вечност. Връщането беше два пъти по-дълго. След това беше сигурен, че не е изминал целия път в пълно съзнание. Спомените му бяха само откъслечни. Залитания и падания, беше скъсал панталоните на коленете. Студен поток, където беше спрял и бе измил спечената кръв от лицето си; смъкна и ботушите и натопи стъпалата си в ледената вода, докато не изтръпнаха. Лазене по скалата, където бе паднал, докато бягаше. Тъмен вход на пещера, обещание за сън и отдих, в което не се вслуша. Изгубване на пътя, търсене на слънцето, намираше го и го следваше, губеше пътя си отново. Дърводухове, прелитащи от клон на клон между удушвачите, тихото им цвърчене в сумрака. Мъртви бели коруби, надничащи отгоре към него от лъскави жълти клони. Далече някъде вопъл на банши, протяжен и скръбен. Пак залитания, било от тромавост или от страх. Палката се изтъркулва от него надолу по къс стръмен наклон, изгубва се сред дебели храсти и той не си прави труда да я търси. Вървене и вървене, поставяне на единия крак пред другия, подпиране на палката и на лазера, след като палката вече я няма, стъпалата го болят, болят. Отново банши, по-близо този път, почти над главата му. Взиране през гоблен от клони към сумрачното небе, опитва се да го види, не може. Вървене, бодливи храсталаци… Помнеше всички тези неща и знаеше със сигурност, че имаше други неща между тях, свързващи едното с другото, но тях не помнеше. Може би спеше, докато вървеше. Но не спираше да върви.

Стигна малкия пясъчен участък до зеленото езеро късно следобед. Въздушните коли още бяха там, едната извита, потопена наполовина във водата, другите три на пясъка. Лагерът беше изоставен.

Една от колите — огромното куполно возило на Лоримаар — я пазеше хрътка, вързана за вратата на дълга черна верига. Лежеше, но като видя Дърк се надигна, оголи зъби и му заръмжа. Той усети, че се смее дивашки, безумно. Беше извървял целия този път, беше вървял и вървял, и вървял, а тук някакво си куче, вързано на верига за въздушна кола, му ръмжеше. Все едно не е извървял и пет крачки.

Заобиколи предпазливо кучето, стигна до колата на Янацек, качи се вътре и затръшна тежката врата. Кабината беше тъмна и тясна. След като беше мръзнал толкова дълго, вътре му се стори почти горещо. Искаше да легне, да заспи. Но първо си наложи да претърси отделението с припаси. Намери медицински пакет и го отвори. Беше пълен с таблетки, бинтове и спрейове. Съжали, че не се беше сетил да каже на Янацек да пусне пакета близо до развалината заедно е лазера. Знаеше, че трябва да излезе, да се измие хубаво и да почисти цялата мръсотия от раните си, преди да ги превърже, но бронираната врата беше прекалено тежка, за да я бута точно сега.

Смъкна ботушите, съблече якето и ризата и напръска подутите си ходила и лявата ръка с прах, който трябваше да предотврати инфекцията или да я надвие, или нещо такова. Беше твърде уморен, за да чете упътванията подробно. После погледна хапчетата. Взе две против треска, четири обезболяващи и два антибиотика, глътна ги на сухо — не беше намерил вода.