Смъртта на светлината [bg]

На Дърк, залегнал в пепелта сред разбитите контролни уреди, всичко това изведнъж му се стори ужасно смешно. Пир надигна сребърния прът над главата си и затича: беше сигурен, че най-сетне е спипал плячката си. Но нямаше лазер, а Дърк имаше. Изсмя се истерично, вдигна пушката и се прицели.

Докато стреляше, в замаяната му глава се върна спомен, внезапен и пронизващ като лъча, който блесна от лазера. Янацек, само преди малко, как го поглежда и свива рамене. „Животът ти може да зависи от това колко бързо и направо можеш да тичаш и колко точно можеш да стреляш“, така беше казал. А Дърк беше добавил: „И дали мога да убия“. Беше му се сторило ужасно важно убиването — колко ли по-трудно щеше да е от простото бягане.

Изкикоти се отново. Тичането се бе оказало много трудно. Убиването беше просто нещо. И беше почти лесно.

Яркият огнен нож на лазера увисна във въздуха за една дълга секунда и прониза Пир право в корема, докато той тичаше към колата. Брайтът залитна и падна на колене. Устата му зяпна нелепо за секунда, преди той да рухне по очи и да се загуби от погледа на Дърк. Дългото сребърно острие, което носеше, остана забито в пръстта, вятърът го шибна и го разлюля.

Чернокосият спътник на Пир пусна веригите, които държеше, и сякаш замръзна, когато видя как неговият тейн падна. Дърк леко измести лазера и стреля отново, но не последва нищо — оръжието беше все още в своите петнайсет секунди за презареждане. Това превръщаше лова в спорт, спомни си той: даваше шанс на жертвата да избяга, ако не улучиш. Усети, че отново се смее истерично.

Ловецът се съвзе и се хвърли по очи, превъртя се по земята и в дългата бразда, раздрана от крилото на въздушната кола. Търсеше лазера си, помисли Дърк, но нямаше да го намери.

Хрътките бяха обкръжили въздушната кола и лаеха по него, щом сменеше позиция или вдигнеше глава. Никоя обаче не се опита да нападне. Това беше работа на ловеца. Дърк се прицели внимателно и стреля в гърлото на най-близката. Тя се свлече и другите две заотстъпваха. Дърк се надигна и изпълзя от убежището си. Опита се да се изправи, подпря се с ръка на извитото крило. Светът се завъртя. Дивашка болка го жегна в краката и той откри, че вече не усеща стъпалата си. Но някак си го задържаха изправен.

Отекна вик, нещо на стар каваларски — Дърк не разбра думата. Огромните хрътки нападнаха една след друга със зяпнали червени усти. С крайчеца на окото си Дърк видя появилия се отново ловец, на два метра от него, с изваден нож. Едната му дълга ръка перна странично във въздуха и ножът изстърга в крилото на въздушната кола, на което Дърк се беше подпрял. Мъжът вече се обръщаше и бягаше, а най-близката хрътка беше вече във въздуха. Дърк клекна — по-точно се свлече — и вдигна пушката. Кучешките зъби изщракаха, не улучиха гърлото му, но звярът го блъсна, превъртя го и след това беше върху него в прахта. Дърк успя някак да напипа спусъка. Блесна светлина, последвана от миризмата на изгорели мокри косми и ужасен вой.