Диамантен меч, дървен меч [bg]

„Нека си мислят, че имат работа с нахална и безобидна глупачка. Нека! Така няма да могат и да разпознаят вида на заклинанието..."

Кан-Торог стискаше челюсти, но само това се движеше по лицето му. Иначе стоеше като статуя. Зверчетата от мочурището за него бяха не повече от загрявка преди истинското дело. Бе дошло времето да покаже, че златото на Каменния престол е заслужено.

Чудовищата не вдигаха шум. Очакваше се. Аурата им започна да се чувства почти физически. Върху главата се усещаше пълен със злоба натиск, пред очите притъмняваше като при прилошаване, в съзнанието се промъкваха картините на отворени гробове - техните собствени. В ушите отекваха заупокойни молитви, в тяхната памет ехтеше вой на трупояди които се промъкваха нощем в гробището, за да разорят и осквернят пресните им гробове...

Кан-Торог дълбоко си пое въздух и прогони виденията. Сега Тави щеше да нанесе удара си, а после бе негов ред...

Девойката също се бореше с мигрената, масажирайки ритмично слепоочията си с пръсти. Болката се плискаше в черепа й като зловонна, вкиснала течност в полупразно буре, което се търкаля по надолнище. На всичко отгоре изглежда някой бе сложил вътре две-три павета, които се блъскаха и изсичаха тръпки страдание, както огнивото пръска искри - и всеки път на ново, неочаквано място... Ала свещите горяха равно и спокойно, в центъра на спиралата се трупаше сила, готова всеки миг да попари настъпващия враг. Чародеите на Дъгата не напразно смятаха предметната магия за детинско занимание. Тя бе твърде крехка, балансът й

- прекалено уязвим. С лекота можеше да катурнат цялото заклинание, изградено с толкова труд. В реално сражение боен маг, осланящ се на фетиши, нямаше шансове против съперник, който изгражда всичко единствено във въображението си. Мислените образи винаги надделяваха - мисълта бе бърза, много бърза. Това бе азбуката на бойната магия. Но...

Но поглеждайки встрани от застиналите догми, от веднъж завинаги канонизираните схеми и магометричните многоъгълници, любопитният вълшебник откриваше поразителни неща. Старите трактати, които съвременните мъдреци от високо самомнение не поглеждаха, също криеха мъдрост. Някогашните слуги на Седмоцветните ордени, духовете и низшите демони, които се бяха появили при ритуалното умъртвяване на елфи, орки, джуджета, коболди и Дану, не бяха изчезнали. Столетия тези духове съществуваха в безжизнени равнини, сред хаос и разхвърляни скални късове

- в самите извори на омразата. Там душите не можеха да загинат от втора, окончателна смърт, въпреки мъките и желанията си. Те бяха беззащитни. Страшно нещо бе плътта ти да умре под жертвените ножове на Дъгата. Самоубийството беше направо щастлив и безболезнен край в сравнение с олтарът.