Нови римски разкази [bg]

Не обърнах внимание на думите и и, естествено, сбърках. Джулия ме представи на директора - накратко, снимачният процес беше още по средата, но аз вече бях внесъл капарото и бараката, така да се каже, беше моя.

Такъв е мъжът. За себе си не е способен на прогрес, задоволява се, кара я някак. Но стори ли му се, че прави нещо за другиго, да речем за бъдещата си съпруга, на часа става амбициозен, енергичен, пълен с инициативи. Така и аз: платих капарото и се развъртях със страст, все с тази мисъл в главата: ще се женя, трябва да спечеля пари. Напуснах гаража и започнах с един приятел в малък сервиз, но наш, на същата улица. Беше стара идея, ама досега, от леност и недоверие, не бях гледал сериозно на нея. Този път реших да рискувам и - чудо - работата веднага потръгна много добре. Работех по цял ден като луд, а когато се връщах в Гордиани, все още намирах сили да стигна до ливадата, където в светлините на прожекторите кинаджиите продължаваха снимките до късна нощ. Беше все същата барака, която не приличаше на бараките в Гордиани; същите персонажи, които никога не са обитавали Гордиани; но сега знаех: в тази барака скоро щяхме да се настаним с Джулия и филмът, кажи-речи, вече не ми се виждаше толкова лъжлив. А когато на вратата на осветената като ден барака, докато режисьорът викаше: „Тишина, камера“, се появяваше моята Джулия с нейните красиви медночервени коси, разпилени по раменете, и лице, покрито с грим, който я правеше да изглежда още по-хубава, аз си представях, че вече живея там, в бараката и виждам как самата Джулия идва да ме посрещне на връщане от работа.

Край. Филмът беше на финала: двамата актьори казват адио на Гордиани и отиват да живеят в Париоли. За отпразнуване на двойното събитие - края на филма и прехвърлянето на собствеността на бараката, решихме да организираме поспециален обед вкъщи у Джулия. Беше събота и тези от киното щяха да работят до вечерта. След като тръгнеха, щяхме да седнем на трапезата, да пием за сватбата, а после, поне така ми харесваше да си представям, Джулия и аз, прегърнати, щяхме да отидем в бараката на поляната, обляна в лунна светлина, най-после свободна и само наша. И така, точно в осем и половина застанах пред бараката на Джулия с бутилка хубаво вино под мишница. Майката на Джулия не беше там, но сигурно бе наблизо, защото входната врата зееше отворена. Виках и чуках доста и накрая събрах смелост да вляза.