Нови римски разкази [bg]

- Луиджи, съжалявам, но тази вечер не мога да бъда с теб. По случай завършването на филма ще има прощална вечеря в Рим; поканиха ме, няма как да отсъствам. Исках да те предупредя, но ти беше в сервиза и не успях.

Замълчах, но навярно лицето ми е говорело красноречиво, защото тя изведнъж се изнерви и добави с по-висок тон, почти отчаяно:

- И освен това предпочитам да го научиш сега, отколкото да продължавам тази комедия: не сме един за друг, по-добре да не се виждаме повече. От един месец мисля за това, трябваше веднага да ти го кажа, знам, и да те спра да не купуваш бараката.

Направих жест в смисъл:

- Какво ми пука за бараката...

Но тя го разбра превратно и довърши набързо:

- Не се бой, вече говорих с директора и ако искаш, ще си получиш капарото обратно. На твое място обаче аз не бих се отказала, в крайна сметка сделката е добра и от утре можеш да живееш там.

Ето на: даваше ми и съвети, докато се готвеше, като филмовите герои, да се пресели в Париоли; съветваше ме да задържа бараката: никога не се знае. Очите ми се напълниха със сълзи; понечих да отговоря: „Да, в бараката ще правя бира“, ала улових как смутеният и поглед се плъзна покрай мен и стигна до леглото. Разбрах, отидох до възглавницата, измъкнах кутийката с обеците и и я подадох:

- Това ли търсеше, ето.

За момент тя остана объркана с кутийката в ръка, само ме гледаше. После се завъртя на токове и излезе от стаята.

Аз също излязох. На асфалтирания път, който разделя на две Гордиани, беше спряла колата на помощник-режисьора, наполовина червена, наполовина жълта. Беше тъмно, защото в Гордиани уличните лампи са малко, но не знам как, въпреки мрака, цветовете на колата грееха като фосфоресцентни. В колата светеше и имаше хора. Видях Джулия да се насочва към колата, без да бърза, слагайки си пътем обеците - първо едната, после другата - с глава, наведена към рамото. Стори ми се, че я посрещнаха с наздравица. После колата тръгна и ускори: дълга и цветна, излезе от сянката и освети с фаровете си ниските барачки и стоборите на предградието.

Гледах подире и, докато изчезна в края на пътя, после и аз си тръгнах, но в обратна посока, към спирката на автобуса за Рим. За бараката, за капарото, както и да поздравя нашите щях да мисля утре. Сега исках да напусна предградието възможно по-бързо, за да се освободя от чувството, че съм част от него, с неговите бараки, мизерия, изолация, както, изглежда, мислеше и Джулия. С неволното си презрение Джулия уби любовта и събуди самоуважението ми: готов бях да спя даже на пейка в някоя градинка, само и само да не прекарам още една нощ в Гордиани. А и имах братовчед, който живееше в Понте, и реших да отида при него. В автобуса беше както винаги многолюдно и кондукторът, загубил търпение, ми подвикна:

Хайде, давай, момче, минавай напред.