Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

— Пейджър — уточних.

— И аз така мисля.

Погледнах към Рейчъл.

— Можем ли да го проследим?

— Съмнявам се, че ще ни отведе някъде. Всеки може да се сдобие с пейджър под фалшиво име.

— Все пак нека го използваме — предложих. Обърнах се към Катарина. — Татяна срещала ли се е с друг, освен с брат ти?

— Не.

— Тогава се обади ти. Кажи, че ти си Татяна. Кажи, на който се обади, че кървиш или имаш болки.

— Хей, по-полека — обади се Рейчъл.

— Трябва да докараме някого тук — настоях.

— И после какво?

— Какво значи „после какво“? Разпитваш ги. Нали това ти е работата?

— Вече не съм федерална. А дори и да бях, не можем просто да ги насметем като с булдозер. За секунда се постави на мястото на някого от тях. Появяваш се, а аз ти излизам насреща. Какво ще направиш, ако си се забъркал в нещо подобно?

— Ще направя сделка.

— Може би. А може и просто да се кротнеш и да поискаш адвокат. Тогава?

Замислих се върху думите й.

— Ако лицето поиска адвокат — отвърнах, — остави ни насаме.

Рейчъл се опули.

— Сериозно ли говориш?

— Говорим за живота на дъщеря ми.

— В момента говорим за много деца, Марк. Тези хора търгуват с бебета. Трябва да им спрем бизнеса.

— И какво предлагаш?

— Търсим ги на пейджъра, както ти предложи. Но разговорът трябва да се води от Татяна. Да измисли каквото и да е, за да ги докара тук. Те ще я прегледат. Ние ще проверим регистрационния им номер. Когато си тръгнат, ще ги последваме. Ще открием кои са.

— Не разбирам — възразих аз. — Защо Катарина да не проведе разговора?

— Защото, който и да дойде тук, ще поиска да прегледа лицето, с което е разговарял по телефона. Катарина и Татяна имат различни гласове. Ще се усетят какво им кроим.

— Но защо трябва да минаваме през всичко това? Ще ги докараме тук. Защо да рискуваме с преследване до адреса им?

Рейчъл притвори очи и пак ги отвори.

— Марк, мисли. Ако разберат, че сме по следите им, как ще реагират?

Сепнах се.

— И искам да сме наясно с още нещо. Сега вече не става дума само за Тара. Трябва да заковем тези типове.

— А ако им скочим още тук — довърших, вече наясно с нейните мотиви, — те ще бъдат предупредени.

— Точно така.

Не бях сигурен, доколко това ме вълнуваше. Тара беше моят приоритет. Ако ФБР или полицаите решаха да повдигнат обвинение срещу тези хора, бях изцяло „за“. Но това стоеше далеч от моя личен дневен ред.

Катарина поговори с Татяна за нашия план. Момичето се бе гипсирало. Непрекъснато клатеше глава в знак на несъгласие. А времето течеше — време, с което всъщност не разполагахме. Внезапно отсякох, вземайки крайно глупаво решение. Вдигнах слушалката, набрах номера на пейджъра и натиснах четири пъти деветката. Татяна замръзна.

— Ти ще говориш — наредих.

Катарина превеждаше.

Млъкнахме в продължение на две минути. Бяхме заковали погледи в Татяна. Когато телефонът иззвъня, онова, което видях в очите на момичето, никак не ми хареса. Катарина произнесе нещо с настоятелен тон. Татяна поклати глава и упорито скръсти ръце. Телефонът иззвъня трети път. Сетне четвърти.