Като пепел във вихъра

— Мис Алена!

Като чу името си, Алена се обърна и видя Саул, който тичаше към нея с огромни крачки. Широка усмивка беше разтегнала устните му от ухо до ухо и белите му зъби блестяха на слънцето. Беше облечен с червена вълнена риза и нови панталони.

Докато двамата бурно се поздравяваха и Саул, сияещ от радост, обясняваше колко добре се чувствал и как сега имал самостоятелна къщичка, Коул се отдалечи към конюшнята под предлог, че има да уточнява нещо с Оли.

Когато след известно време се върна, по лицето му се четеше загриженост.

— Случило ли се е нещо? — осведоми се Алена, когато той й помагаше да се качи в кабриолета.

— През нощта някой е хвърлил няколко седла и сбруи в резервоара с вода.

Алена можеше да си представи колко усилия ще бъдат необходими, за да станат те отново еластични и годни за употреба, или какви разходи ще изисква набавянето на нови.

— Кой би могъл да направи такова нещо? — запита тя мъжа си.

— Нямам представа.

— Подобно нещо случвало ли се е преди?

— Не, никога — промърмори Коул.

Алена беше дълбоко обезпокоена.

— Ако подозирате нещо… Саул и аз… искам да кажа, че ние сме единствените южняци и…

— Глупости, Алена! Не обвинявам никого от вас двамата. Но може би някой е искал да хвърли подозрение върху вас или пък да ми навреди, защото се занимавам с хора от Юга. Дявол знае! Това ще бъдат само ненужни разходи и нищо повече.

По обратния път Солджър Бой тичаше радостно редом с кабриолета. Под високите дървета колата бясно летеше по тесния път, докато накрая местността стана по-равна. Гъстите храсталаци от двете страни на пътя отстъпиха и разкриха изглед към голяма, обрасла с диви лози и бръшлян къща, която се намираше малко встрани, между дърветата. Фасадата й беше облицована с дъски, а покривът — покрит с овехтели, посивели капаци от кедрово дърво.

Коул искаше да отмине, без да хвърли поглед към къщата, но любопитството на Алена беше възбудено.

— Какво е това отсреща? — попита тя.

— Старата къща — отговори той, без да извърне глава. — Наричаме я „колибата“. Това е първата къща, която е построил баща ми, когато е дошъл тук. — Лицето на Коул стана мрачно. — Голямата къща той построи по-късно за моята мащеха.

След това Коул млъкна упорито и Алена не посмя повече да го разпитва.

Бурята беше свалила пъстрите есенни листа от повечето дървета. Само могъщите дъбове се перчеха още с ръждивокафявия разкош на короните си. Известно време пътят вървеше край реката. Кучето палаво подскачаше из водата и се хвърляше да хване някоя риба или жаба.

Когато наближиха предградията на градчето Сейнт Клауд, Коул спря за малко и заповяда на Солджър Бой да скочи отзад в кабриолета и да стои там.

— Изглежда толкова безопасен, че хората често се лъжат. Освен това не се погажда много с чуждите коне — отговори Коул на немия въпрос на Алена.

Междувременно те вече се движеха по една улица, от двете страни на която се редяха магазини. Пред тях се появи голям тухлен склад, боядисан в жълто. Край него се шляеха неколцина мъже. Над една от големите врати бяха изписани с неопитна ръка думите: