Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Отивам да видя Уолтър — и за доказателство й показа шапката си. Направи няколко крачки и се обърна. — Ще се справиш ли?
— Няма да умра, докато те няма, ако това ме питаш. — Видя посърналото му лице и съжали за думите си. — Всичко е наред, татко. Не пийте много с Уолтър.
Баща й пак оглеждаше !Ксабу и се намръщи едва-едва.
— Не се грижи за мене, момиче.
!Ксабу продължаваше търпеливо да стои прав, когато вратата се хлопна зад Дългия Джоузеф. Очите му грееха върху сериозното му личице. Рени потупа леглото.
— Моля те, седни. Притесняваш ме. Съжалявам, че досега не успяхме да си поговорим, но от хапчетата постоянно ми се спи.
— Ама сега си по-добре, нали? — погледна я внимателно той. — Духът ти е здрав. Когато се върнахме от… от онова място, много се бях уплашил за тебе.
— Беше само аритмия — не истински инфаркт. Вече се чувствам достатъчно добре, щом започват да ме хващат дяволите. Видях ги, !Ксабу — копелетата, които държат онова място. Видях какво правят в онзи клуб. Все още нямам ни най-малка представа защо го правят, но ако и двамата не бяхме само на ей тоничко… — и тя показа с два пръста — от онова, което се е случило със Стивън и с кой знае колко други още, ще си изям шапката. — !Ксабу я изгледа смутено. Рени се разсмя. — Извинявай. Това е идиом, означава „сигурен съм, че съм прав“. Не си ли го чувал?
Бушменът поклати глава.
— Не. Но непрекъснато научавам нови неща, почти започнах да мисля на този език. Понякога се питам какво ли губя. — Той най-после седна. Беше толкова лекичък, че Рени едва усети помръдването на матрака. — А сега как ще действаме, Рени? Ако си права, някакви лоши хора вършат много лоши неща. Ще кажем ли на полицията или на властите?
— И затова също исках да те видя. Ще ти покажа нещо. Тя бръкна под възглавниците и заопипва за комуникатора си. Отне й малко време, докато го измъкне от дупката между матрака и стената, където се беше заврял. Изненада се колко слаба е все още, след като и най-малкото усилие я караше да се задъхва.
— Донесе ли очилата? — попита тя. — На плосък екран се работи далеч по-бавно.
!Ксабу извади кутиите с емблемата на политехниката. Рени измъкна двата комплекта, не по-големи от чифт очила, издърпа един двоен разклонител от оплетените кабели до себе си и включи очилата и чифт ръкавици към комуникатора си.
Когато подаде единия чифт очила на !Ксабу, той не ги взе веднага.
— Какво има?
!Ксабу бавно поклати глава.
— Аз се загубих, Рени. Не се справих на онова място.
— Изобщо няма да се приближаваме до там. А и това са само оптична картина и звук — не интегрална среда. Просто ще посетим инфобанките на политехниката и няколко други подмрежи. Няма нищо страшно.
— Спира ме не толкова страхът, макар че ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Има и още нещо. Трябва да ти кажа някои работи, Рени — за това, което се случи с мене на онова място.
Тя изчака — не искаше да го разпитва. Въпреки способностите му всичко това беше още съвсем ново за него, докато за нея беше напълно обичайно.
— И аз трябва да ти покажа някои неща. Обещавам ти, че няма да е по-опасно от работата в училищната лаборатория. Горя от нетърпение да чуя след това какво имаш да ми казваш.
Тя отново му подаде очилата и този път !Ксабу ги взе.
Празното сиво пространство незабавно се превърна в подредените многоъгълници на персоналната й система — проста обстановка, която напомняше домашен кабинет, далеч по-непретенциозна от онова, с което разполагаше в политехниката. Бе я разнообразила с няколко картини по стените и с аквариум с тропически рибки, но все пак излъчваше служебна функционалност — удобна за човек, който винаги бърза. Засега не смяташе да я променя.
— Прекарахме на онова място колко — три часа? Или четири?
Задейства ръкавиците и единият многоъгълник се превърна в прозорец. След миг се появиха емблемата и указанието на политехниката. Рени въведе кода си за достъп и моментално изникна обстановката на библиотеката в най-големи подробности.
— Малко търпение — обади се тя. — Свикнала съм да работя със собствените си ръце, но днес трябва да се примирим с тези ръкавици, които са доста примитивни.
Необичайно й беше да се движи сред познатата обстановка, лишена от възможността за директно въздействие; когато искаше да борави с някой условен предмет, вместо да протегне ръка, трябваше да мисли за съвсем различни неща, указани в упътването.
— Ето това исках да ти покажа — каза най-сетне тя, щом отвори информационния прозорец, който й трябваше. — Записите на политехниката от въпросния ден. — Пред тях потекоха редици от числа. — Ето го дневника на контактната зала — всички включвания. Ето ни и нас — отбелязани сме. Това е моят код за достъп, нали така?