Реката на синия огън

Новодошлият, чиито лице и име Пол отдавна беше забравил, току-що се бе завърнал от обиколка из Индия и не спираше да описва скандалната красота на нощния Тадж Махал и как той бил най-съвършената сграда, построена някога и че всъщност днес неговото архитектурно съвършенство можело да бъде доказано и по научен начин.

На свой ред Порша намекна, че най-великолепното място на света без съмнение е Дордон във Франция и ако не се било прочуло с ужасните семейства, обитаващи електрифицирани каравани със сателитни антени по покривите, никой не би оспорил този факт.

Найлс, чието семейство пътуваше постоянно — толкова често, че дори не използваха думата „пътувам“, както и нито една риба не би използвала думата „плувам“, — изказа мнение, че докато присъстващите тук не са видели голите планини на Йемен и не са се докоснали до тяхната сковаваща дъха сурова красота, просто е безсмислено да продължават разговора.

Пол отпиваше от поредния джин с тоник, опитвайки се да проумее защо резенчето лимон ту се издига на повърхността, ту се спуска на дъното, както и защо винаги, когато беше заедно с Найлс, един от най-симпатичните хора, които познаваше, изпитваше неприятното усещане за себе си, че е измамник, и тогава непознатият (чието име, както би могло да се предположи, с положителност му бе съобщено) го запита какво е мнението му по въпроса.

След като бе отпил глътка от бледосинкавата течност, Пол бе отговорил:

— Мисля, че най-прекрасното място на света е мостът Уестминстър при залез-слънце.

След взрива от ироничен смях Найлс, вероятно надявайки се да замаже впечатлението от гафа на своя приятел, направи всичко възможно да им внуши, че Пол се бе пошегувал с тях по един блестящ начин. А гафът наистина беше сериозен: Порша и младият мъж го бяха помислили за абсолютен глупак. Същият би бил ефектът, ако беше татуирал на челото си „Провинциален селяндур“. Но той действително мислеше така и вместо да се усмихне многозначително и да замълчи, се впусна в най-подробни обяснения в защита на твърдението си, което задълбочи гафа още повече.

Ако Найлс беше изтърсил същото, щеше да го превърне или в изящна шега, или да защити твърдението по такъв остроумен начин, че онези щяха да забият носове в чашите си с мерло и да признаят, че е прав, но Пол изобщо не владееше изкуството на красноречието — особено, когато ставаше дума за нещо, което беше важно за него.

Започна да мънка, оплете се в собствените си обяснения и така се ядоса, че внезапно стана, като бутна, без да иска, чашата си, и напусна кръчмата, оставяйки ги с опулени от изумление очи.

Найлс все още го майтапеше от време на време по повод случилото се, но шегичките му бяха деликатни, сякаш усещаше, без напълно да си дава сметка, колко болезнена беше темата за Пол.

Все пак това беше самата истина — и тогава, и сега беше убеден, че това е най-красивото нещо, което бе виждал. Когато слънцето бе ниско над хоризонта, сградите по северния бряг на Темза сякаш грееха с някакво вътрешно сияние и дори зданията, издигани набързо през повтарящите се периоди на пошъл вкус, особено характерен за построените в последно време, придобиваха блясъка на вечността.