Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
Значи той е търговец? А тази помийна яма да не би да е магазина? И с какво търгува тук, бих искал да знам?
— О, толкова пострадах от гризачите! Изядоха всичките ми запаси от брашно и сушено месо. Не им стига това, ами тези същества изгризват всичко, което им попадне: дърво, желязо, камък! Наскоро започнах да ползвам железни кутии за съхранение на храните, превърнаха ги на решето, сякаш за да ми се подиграят — търговецът закърши ръцете си. — Вече ме е страх да влизам в склада — какви трябва да са им зъбите, че да разкъсват всичко, което им попадне? Ами ако следващият съм аз?
Странно. Дървото, както и да е, плъховете могат да го изгризат, но желязото, и то „на решето“… не ми се вярваше. Може би търговецът силно преувеличаваше?
Ние влязохме след собственика. Вътре къщата се оказа още по-малка, отколкото отвън. Как може да живеят в такава барака? Дори малката ми стая в Академията е два пъти по-голяма от тази къща.
— Какво биха могли да търсят плъховете тук? — учудих се аз. — Ако тук влезе дори един плъх, веднага ще стане твърде тясно.
Застанах в средата на стаята и се огледах. Окото нямаше на какво да се спре — абсолютно голи сиви стени, в ъгъла единичен мръсен дюшек.
Каква храна, какво месо? Да, този човек просто е луд да живее в такова сметище. Вече почти го разбирах…
Очевидно Невил беше по-осведомен.
— Входът под дюшека ли е? — деловито попита той.
— Разбира се — бързо кимна дребният мъж.
Погледнах неразбиращо към приятеля си.
— Какъв вход?
— За склада — каза Невил и презрително изблъска с крак вонящия дюшек.
Под него са показа доста впечатляващ железен капак. Невил посегна към халката, но Клавдий бързо се шмугна напред и го изпревари.
— Извинете ме, но по-добре аз да го отворя. Има заклинания, аларми…
Той ли е алармата или какво?
Търговецът долепи голям ключ към желязната халка, измърмори нещо под носа си и подпря люка на стената.
— Е, сега можете да влизате — облекчено каза той.
Очевидно той беше от хората, които се отнасяха с известно недоверие към магиите. А може би подобно отношение беше много по-добро, отколкото сляпата вяра във възможностите на Майсторите.
Невил погледна вътре.
— Само след вас.
— Разбира се, разбира се — отново се забърза малкия човек. — Следвайте ме, сега ще ви покажа всичко.
Мислех, че просто ще се спуснем в малка изба. Но не беше така! Надолу водеше вита стълба! Слизахме около петнадесет метра. Кой би си помислил, че под жалката барака ще се окаже скрит цял подземен склад.
Клавдий щракна с пръсти и осветлението се включи. Сега можех да се огледам и видях, че помещението беше с доста прилични размери — около четиридесет крачки широко и още по-голямо на дължина — и беше пълно с всякакви видове стелажи и сандъци.
— Слушай, аз ли нещо не разбирам или наистина собственикът на този огромен склад живее горе в онази отвратителна стая и спи на малкия миризлив дюшек? — прошепнах на Невил.
— Да, — кратко отвърна той.
— А-а…
— Наистина не разбираш — продължи Невил. — Това е просто склад, той вероятно живее някъде в квартала — в по-хубава къща, а на дюшека спи някой охранител.
Търговецът направи знак да го последваме. След няколко стелажа спряхме пред сандък със зърно. Откъде разбрах, че вътре има зърно? Много просто — една от страните на сандъка беше прегризана и по пода се беше разпръснало съдържанието му.
— Ето, вижте — процеди Клавдий. — Тези твари ядат брашно, зърно, зеленчуци, плодове, месо…
— А ти виждал ли си ги? — попитах аз.
— Не, не съм ги виждал — призна търговецът. — Не стоя постоянно тук, само от време на време слизам за стока.
Тогава защо беше убеден, че това са плъхове? Може би в склада се е заселил някакъв… знам ли… много гладен субект. От друга страна, складът не е чак толкова голям, че да може да скрие човек, търговецът със сигурност беше претърсил всичко тук. Значи, все пак са плъхове…
— Е, ще се опитаме да разберем — замислено каза Невил.
— Аз няма да ви притеснявам — бързо каза Клавдий. — Ще ви чакам горе.
Явно малкият човек много го беше страх от тези плъхове, веднага ни остави насаме със стоката си. Или пък ни се доверяваше?
— Е, какво ще правим? — попитах приятеля си.
— Ти ли ме питаш? — изненада се Невил. — Сам предложи да се захванем с тази жалба, така че решавай.
Замислих се дълбоко.
И така, какво имахме? Плъхове изяждат храни и развалят железни кутии, ние трябва да ги намерим и да ги унищожим. Или просто да ги изгоним? Не, да ги унищожим ще е по-лесно. Да започнем с първа точка — да ги намерим.
— Нека опитаме да проследим плъховете по следите от зърното — предложих аз.