Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Нямаше никакво съмнение как момичето е забременяло. Винаги използвах презерватив, но един ден бях забравил да купя. Бяха ми свършили. Когато казах на момичето, то се поколеба няколко секунди и възкликна:
— Е, нищо, мисля, че днес не е опасно.
Беше достатъчен и един-единствен път.
Направо не можех да повярвам, че момиче е забременяло от мен, знаех обаче, че единственият изход е абортът. Събрах парите и придружих приятелката си до клиниката. Качихме се на мотрисата, за да отидем в градче в префектура Чиба, където някаква нейна позната я беше свързала с един лекар. Слязохме на гара, за която изобщо не бях чувал, и видях хиляди малки къщи, всичките еднакви, сякаш са вадени от калъп, накацали близко една до друга и заели чак докъдето поглед стига полегатите хълмове. Тези огромни нови квартали бяха направени през последните няколко години, за да подслонят по-младите служители във фирми, на които не им беше по джоба да живеят в Токио. Самата гара беше съвсем нова и точно срещу нея се бяха разпрострели огромни, пълни с вода оризища — по-големи не бях виждал. Навсякъде по улиците се виждаха обяви на агенции за недвижими имоти.
Чакалнята на клиниката беше препълнена с млади жени с огромни кореми, повечето явно бяха омъжени от четири-пет години и накрая се бяха решили да направят деца в домовете си на изплащане в предградията. Единственият млад мъж там бях аз. Всички бременни се извърнаха с изострено любопитство към мен — нямаше и следа от добронамереност. От пръв поглед си личеше, че съм студент и съм допуснал приятелката ми случайно да забременее от мен, затова съм я довел да прави аборт.
След аборта ние с момичето се качихме на влака за Токио. Беше късен следобед и вагоните бяха почти празни. Извиних се на приятелката си. Казах, че заради небрежността си съм я забъркал в тези неприятности.
— Не го взимай толкова присърце — отвърна тя. — Ако не друго, поне ме придружи до клиниката и плати аборта.
Скоро престанахме да се виждаме и аз не знам какво е станало с нея, но много дълго след аборта… и дори след като се разделихме, в мен продължиха да бушуват чувства. Сетех ли се за онзи ден, в съзнанието ми изникваха бременните, с които чакалнята беше претъпкана, и неприязнените им погледи. И си казвах, че не е трябвало да допускам девойката да забременее.
Докато се прибирахме с влака, тя ми описа най-подробно колко лесно е минал абортът, за да ме успокои — тя да успокои мен.
— Не е чак толкова страшно, колкото си мислиш — подхвана момичето. — Трае кратко и не боли. Само се събличаш и лягаш. Е, малко неприятно е, но лекарят се случи симпатяга, сестрите също. Дръпнаха ми едно конско как оттук нататък трябвало да внимавам повече. Стига си се терзал. И аз имам вина. Не биваше да ти казвам, че не е опасно. Нали така? Хайде, усмихни се.
Но през дългия път към малкия град в Чиба, а после и на връщане аз усещах, че съм станал друг човек. Усещах промяната дори след като изпратих момичето и се прибрах в стаята си, където легнах и се втренчих в тавана. Бях нов „Аз“ и никога нямаше да съм предишният. Променяше ме съзнанието, че вече не съм невинен. Това не бяха някакви угризения, че съм извършил зло, не беше гузна съвест. Знаех, че съм допуснал ужасна грешка, но не се самонаказвах за нея. Това беше физически факт, пред който трябваше да се изправя хладнокръвно и логично, и дума не можеше да става да се наказвам за него.
Първото, което изникна в съзнанието ми, щом научих, че Кумико е бременна, беше сценката с бременните, изпълнили чакалнята в клиниката. Или по-скоро особената миризма, която сякаш се носеше във въздуха там. Нямах представа каква е тази миризма и дали изобщо е било миризма на нещо. По-скоро е било нещо като миризма. Когато сестрата извика името на момичето, то стана бавно от твърдия пластмасов стол и се насочи право към вратата. Точно преди да тръгне, ме погледна с нещо като усмивка, по-точно каквото бе останало от усмивката му.
Знаех, че е нереалистично да имаме дете с Кумико, но не исках и тя да прави аборт. Когато й го казах, тя отвърна:
— Вече сме го обсъждали. Ако сега родя, с работата ми е свършено, а ти ще трябва да си намериш по-добре платена работа, за да издържаш мен и детето. Няма да имаме пари за нищо друго. Няма да можем да правим нищо от нещата, които обичаме. Оттук нататък възможностите ни ще бъдат стеснени, съвсем оскъдни. Съгласен ли си?