Хроника на птицата с пружина

Поклатих глава.

— Не. Винаги съм внимавал. Исках да избегна точно такива неприятности. Нямам представа как е станало.

— А не мислиш ли, че може да имам връзка? Хрумвало ли ти е някога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам. Не твърдя, че имам шесто чувство, но поне в това съм сигурен.

Седяхме на масата в кухнята и пиехме вино. Беше късно и много тихо. Кумико присви очи и се взря в последната глътка вино на дъното на чашата. Почти не пиеше, само понякога, ако не можеше да заспи, пийваше чаша вино. Винаги й помагаше. А аз пиех, колкото да й правя компания. Не притежавахме такива изискани неща като вински чаши. Пиехме от малки халби, които бяхме получили безплатно от магазина за спиртни напитки в квартала.

— А имала ли си връзка? — попитах аз, внезапно притеснен.

Кумико се усмихна и поклати глава.

— Не ставай за смях. Знаеш, че не бих го направила. Само ти го посочих като теоретична възможност. — Послс стана угрижена и се подпря на лакти върху масата. — Но понякога нещата ми се замъгляват. Не мога да кажа кое е истина и кое — не… кое се е случило наистина и кое — не… Но само понякога.

— Сега едно от тези понякога ли е?

— Нещо такова. Случвало ли ти се е?

Позамислих се.

— Не, не се сещам за конкретен пример — отговорих аз.

— Как да се изразя? Съществува нещо като пропаст между онова, което мисля за истинско, и нещата, които наистина са истински. Имам чувството, че някъде вътре в мен има нещо такова, нещо малко… нещо като крадец в къщата, който се е скрил в килера… от време на време се появява и обърква реда и логиката, които съм въвела. Точно както магнит може да обърка работата на уред.

— Нещо малко ли? Крадец? — възкликнах аз. — Ау, много неясно.

— Неясно е. Наистина — каза Кумико, после изпи каквото беше останало от виното.

Гледах я известно време.

— И ти смяташ, че има връзка между това малко нещо вътре в теб и бременността ти?

Тя поклати глава.

— Не, не казвам, че двете неща са свързани или не са свързани. Просто понякога не съм сигурна за последователността. Това се опитвам да ти обясня.

В думите й имаше все по-силни нотки на нетърпение. Беше дошло време да сложим край на разговора. Минаваше един след полунощ. Пресегнах се през масата и хванах Кумико за ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — иска ми се да ме оставиш да реша сама. Съзнавам, че е голям проблем и за двамата. Наистина. Но ми се иска да ме оставиш аз да реша. Гадно ми е, че не мога да ти обясня какво мисля и чувствам.

— Като цяло смятам, че ти имаш правото да решиш — натъртих аз, — и уважавам това право.

— Според мен остава месец, месец и нещо да взема решение. Огледахме нещата отвсякъде и сега съм наясно с мнението ти. Затова ме остави да помисля. Нека известно време не го обсъждаме.