Безсънна (Търсачът в дълбините)

Погледна назад към локвата. В нея плуваше мъртво животно. Тя подуши дрехите си и наистина, от тях се носеше притъпена смрад на разлагаща се катерица.

— Не е за вярване — промърмори Хелън на себе си. Обикновено не беше непохватна, най-малкото, когато имаше зад гърба си цяла нощ сънуване, и не можеше да повярва, че това се бе случило.

Погледна часовника на телефона си и видя, че не може да се върне до вкъщи и да се преоблече. Ако го направеше, Хърги със сигурност щеше да я накаже със задържане след часовете заради закъснението, а тя вече беше обещала, че ще замести Луис веднага след училище. Реши, че да прекара деня, смърдейки на умряла катерица, беше по-добре, отколкото да прекара остатъка от живота си със знанието, че е лишила две впечатлителни деца от баща им на Хелоуин. Освен това наистина харесваше децата на Луис. Бяха толкова мънички, а Хуан имаше най-възхитителния, дрезгав глас на малко момченце.

Въздишайки заради скапания си късмет, Хелън се приготви да завърти педалите към училище, само за да открие, че не може. Предната й гума беше спаднала. Тя преметна крак, за да слезе от колелото си и чу раздиращ звук.

По някакъв начин подгъвът на джинсите й се беше заклещил във веригата и тя едва не беше отпрала целия крачол. Намествайки се отново, за да се спре, преди да успее да скъса още джинсите си, Хелън се подхлъзна на няколко камъчета под краката си и падна с главата напред в калната, превърнала се в гроб на мъртъв гризач локва, с древния велосипед, все още захванат за крачола й. Колелото рухна върху нея, преди да успее да се изправи: рамката се изви и огъна, когато се заплете в силното тяло на Хелън.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя високо Хелън. Чу хихикащ смях и погледна от другата страна на пътя, за да види как една висока, слаба жена й се хилеше.

Хелън мигновено разбра, че нещо в тази жена не беше съвсем както трябва. Имаше високи, извити скули и безбройни вълни от дълга, бяло руса коса, която стигаше до задната част на коленете й. Отначало Хелън я помисли за филмова звезда или нещо от този род, защото с чертите на лицето си и цялата тази коса жената би трябвало да е красива. Но злобната усмивка върху устните й и празният, змийски поглед в очите й, я правеха неоспоримо грозна. Независимо колко красиво се предполагаше да е тялото й, безчестната й душа я правеше противна за гледане.

— Какво си ти? — извика Хелън. Кожата й настръхна, по-скоро като реакция на странната среща, отколкото от студ.

Подобната на призрак жена поклати глава към Хелън, като я залюля напред от ляво на дясно, като кобра, която се прицелва в нещастна мишка. После прекъсна зрителния контакт и се отдалечи с подскоци. Хелън се втренчи шокирано след нея, мислейки си: Кой, по дяволите, се придвижва с подскоци?