Вратата на Абадон

И което бе по-лошо, тя се бе измъкнала през въздушния шлюз, без да прати съобщение на Ноно. „Не искаш разрешение, а прошка“ — отекваше в главата ѝ. Ако беше загинала, докато правеше това, вероятно Ноно щеше да изпише думите като епитафия на гроба ѝ. Нямаше да има последна възможност да каже, че съжалява.

Ярко осветеният дисплей, който присъстваше неизменно в периферното ѝ зрение, независимо накъде бе обърната главата ѝ, твърдеше, че ѝ остават 83 процента кислород. Тъй като не знаеше обаче колко време издържа пълна бутилка, тази информация бе лишена от жизненоважен контекст.

Докато се опитваше да успокои дишането си и да не позволи на паниката да я завладее, индикаторът се премести към 82. Колко дълго е стоял на 83? Не можеше да си спомни. Гадеше ѝ се леко и тя си помисли, че сигурно ще бъде ужасно, ако повърне в скафандъра.

Момичето — Мелба, или по-точно Клариса — бе далече напред и продължаваше да увеличава разстоянието, движейки се с грация, придобита от дълга практика. За нея ходенето с магнитни обувки бе нещо естествено. Ана се опита да ускори крачка, но едва не се спъна, докато се стараеше да отлепва ритмично обувките от корпуса. След няколко неуспешни опита най-сетне откри къде са настройките за силата на магнитния захват и побърза да я намали до нормално ниво. Оттук нататък успя да ускори темпото и нещата потръгнаха сравнително равномерно. Едно обаче бе ясно — че тя не печелеше в това състезание. Беше изгубила момичето от поглед, но си повтаряше, че това няма значение. Имаше доста точна представа накъде се е отправила Мао. Или Мелба Кох. Която и да беше тази жена.

И преди бе виждала в новините снимки на „Росинант“. Вероятно той бе най-прочутият кораб в момента. Централната роля на Джеймс Холдън в събитията на Ерос и Ганимед, заедно с няколкото кратки стълкновения в космоса бяха причина корветата да изниква отново и отново в новините през последните години. Стига да нямаше две марсиански корвети, увиснали една до друга, Ана бе уверена, че ще намери търсената.

Петнайсет минути по-късно вече я наближаваше.

„Росинант“ имаше формата на черен метален клин с дебело длето, прилепено от едната му страна. Гладката му повърхност бе изпъстрена с малки куполи. Ана не знаеше достатъчно за корабите и нямаше представа какви може да са тези неща. Но тъй като пред нея беше военен кораб, предполагаше, че са датчици, системи за наблюдение или оръжия. Ала със сигурност не бяха врати. Опашката на кораба бе обърната към нея и единственият отвор там бе централният конус на соплото. Тя се приближи до отсамния край на кораба и се опита да огледа корпуса, преди да скочи на него. Вдясно от конуса на двигателя към корпуса бе прикрепен полупрозрачен пластмасов мехур, блед и подпухнал като плюска. Минутка по-късно тя вече се бе промушила през раната на кораба в товарния отсек. Помещението, в което се озова, бе изпълнено с прикрепени с магнити за пода и стените сандъци. Дали имаше връзка с останалия кораб? Нямаше представа къде може да се намира екипажът на кораба и, което бе по-лошо — дали момичето не е някъде пред нея, скрито между сандъците.