Вратата на Абадон

Долният люк започна да поддава на тласъци. Ана чуваше тежкото дишане на Мелба и ругатните, с които придружаваше усилията си. Заключващият код, въведен от Наоми, не само че не ги бе спасил, ами и ги бе затворил в капан.

Ана изтегли безжизненото тяло на Наоми до един от големите шкафове за скафандри и я напъха вътре, след това се шмугна след нея. Вратата нямаше ключалка. Бяха само двете и скафандърът, но въпреки това бе толкова тясно, че едва успя да затвори. Запъна крака в ъгъла, където вратата на шкафа опираше в палубата, и включи магнитните закопчалки на максимална мощност. Усети как обувките ѝ се вкопчват в метала и притискат краката ѝ към вратата.

От другата страна се чу остро скърцане на разкъсван метал. Нещо влажно докосна тила на Ана. Ръката на Наоми, отпусната, окървавена. Ана се опитваше да не мърда, да не диша шумно. Молитвата, която избра, бе по-скоро за да успокои страховете си, отколкото да се уповава на някаква надежда.

Вратата на шкафа вляво от нея се отвори с трясък. После и следващата. И още една. Ана се зачуди къде ли се е дянал пистолетът на Наоми. Беше някъде тук, но вътре бе тъмно и трябваше да отключи магнитите на подметките, за да го потърси. Надяваше се само, че не са го оставили отвън, при тази побъркана жена. Още една врата се отвори шумно.

После помръдна вратата пред нея. Отмести се с няколко сантиметра, но остана затворена. През тесните цепки отстрани за кратко блесна бялата светлина на горелката, но и тя угасна. Един механичен глас съобщи: „Резервният енергозапас изчерпан“. Последва силна ругатня, удари по вратата и накрая пъшкане — Мелба си сваляше механобота. Ана почувства лека надежда.

— Отваряй — нареди Мелба. Гласът ѝ бе нисък, груб, почти животински.

— Не.

— Отваряй вратата!

— Ти… по гласа ти познавам, че си притеснена. — Ана бе ужасена от думите си още докато ги произнасяше. — Мисля, че трябва да си поговорим и…

Писъкът на Мелба не приличаше на нищо, което Ана бе чувала досега — толкова безумен и необуздан. Ако дяволът имаше гърло, навярно и неговият щеше да е такъв.

Нещо се удари в металната врата и Ана се дръпна назад. Нов удар. И още един. Металът започна да се огъва навътре, по вентилационните отвори полепнаха капчици кръв.

„От юмруците ѝ — досети се Ана. — Блъска вратата с голи ръце.“

Писъците продължиха, прекъсвани от време на време от ругатни, истински ураган от гняв и ярост. Дебелите метални врати се огънаха навътре, пантите им започнаха да поддават с всеки удар. Ана затвори очи.

Горната панта се откачи и издрънча на пода.

А после, без предупреждение, настъпи тишина. Ана чакаше, уверена, че това е поредната клопка. Не се чуваше нищо, освен тихо животинско ръмжене. Усещаше неприятната миризма на повръщано. След време, което ѝ се стори като дълги часове, тя изключи магнитите и изблъска навън изкривените врати.

Мелба се рееше присвита край стената, притиснала ръце към корема си и потрепваща конвулсивно.