Вратата на Абадон

Бе почти сигурна, че сривът в реактора е предизвикан умишлено от някого в машинното, и затова се отправи нататък. Сега, след като постоянният бумтеж на двигателите бе изчезнал и тя си бе свалила шлема, можеше да чува и по-слаби звуци, идващи откъм люка. Отне ѝ няколко секунди да разбере как се отваря и когато най-сетне успя да го стори, едва не извика от изненада.

В следващото помещение Мелба убиваше някого.

Поясна жена с дълга черна коса и омаслен комбинезон се гърчеше в стоманената хватка на механобота, който Мелба бе облякла. Жената — Ана вече бе познала, че това е Наоми Нагата, заместничката на Холдън — изглежда, бе пострадала сериозно от срещата си с Мелба. Ръката и рамото ѝ бяха омазани с кръв, лицето ѝ бе покрито със синини и драскотини.

Ана се плъзна безшумно в помещението. Стените на реактора бяха извити навътре като на църква — катедралата на термоядрената епоха. Даваше си сметка, че трябва да бърза, ала същевременно знаеше, че пистолетът има само един заряд, и не смееше да стреля в движение.

Лицето на Наоми бе станало пурпурно. Дишането ѝ бе неравномерно, хрипливо. По някакъв начин поясната успя да вдигне ръка и да завърти Мелба. Краката на Ана допряха пода и обувките се задействаха. Беше на по-малко от три метра зад Мелба, когато натисна спусъка, прицелена в онази част на гърба ѝ, която не бе покрита от механобота. Можеше само да се моли, че електрошоковият пистолет ще я порази през вакуумния скафандър.

Не уцели, но въпреки това резултатът бе впечатляващ.

Вместо да попаднат върху тъканта на скафандъра двете стрелички на електрошоковия заряд удариха механобота право в центъра. Изопналите се след тях жици мигновено се оцветиха в червено и започнаха да се разпадат като пламтящи струни. Пистолетът се нагорещи толкова силно, че Ана го усещаше през ръкавицата си, и реши да го пусне, преди да се е превърнал в топка топяща се пластмаса. Механоботът се изопна назад и разпъна встрани манипулаторните си ръкавици. В помещението замириса на изгорели кабели. Косата на Мелба бе щръкнала нагоре и дори след като пистолетът се стопи напълно, пръстите и ръцете ѝ продължаваха да потрепват конвулсивно. На малкото екранче на механобота светеше червен предупредителен сигнал.

— Коя си ти? — попита Наоми, която се поклащаше във въздуха по начин, който подсказваше, че ще се строполи на пода при първите признаци на гравитация.

— Ана. Името ми е Ана — отвърна тя. — Добре ли си?