Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
Мелба се зачуди защо жената не вика за помощ. На малки кораби като този комуникационните канали бяха отворени по всяко време. Или компютърът бе повреден, или останалите членове на екипажа бяха мъртви или тежко ранени. Или пък още не ѝ бе дошло на ума. Но това нямаше значение. Мелба не смяташе да променя начина си на действие. Тя се отмести вдясно, плъзгайки се във въздуха, като се прехвърляше от една ръкохватка към друга, без да позволява на жената отзад да я застигне между две ръкохватки и да я изблъска към средата на помещението. Поясната спря край стената и тъмните ѝ очи взеха да сноват насам-натам в търсене на нещо, което да ѝ осигури предимство. В тях нямаше страх, не се долавяше никаква емоция. Мелба не се съмняваше, че ако има възможност, Наоми ще я убие.
Тя стигна люка, нагласи захвата на механичната ръка върху ръкохватката, измъкна ръката си от ръкавицата и посегна към контролното табло. Това беше провокация и сработи. Поясната скочи, не право към Мелба, а към тавана над нея, завъртя се, оттласна се с крака и се гмурна надолу, прицелена с пети в главата на Мелба.
Мелба пъхна ръка в манипулаторната ръкавица и повдигна свободната си ръка, за да удари поясната в гърдите. Механичната ѝ хватка се освободи от стената и двете се завъртяха във въздуха. Ранената ръка на поясната бе прихваната от скобата на механобота и жената зарита като обезумяла с крака. Един от ударите ѝ попадна в целта и Мелба усети, че за миг ѝ притъмнява пред очите. Дръпна поясната във въздуха, играейки си с нея като териер с плъх, след това успя да завърти свободната си ръка и да я хване за шията.
Поясната вдигна ръце към скобата и на лицето ѝ се изписа паника. Очите ѝ бяха разширени и блестящи. Достатъчно бе Мелба да размърда леко пръсти и щеше да ѝ строши врата. И двете го знаеха. По тялото на Мелба премина радостна тръпка от предстоящата победа. Холдън може и да не беше тук, но в ръцете ѝ бе неговата възлюбена. И тя ще му я отнеме, точно както той бе отнел баща ѝ. Това вече не беше битка, а правосъдие.
Лицето на поясната се бе зачервило, дишането ѝ бе мъчително и неравно. Мелба се ухили, наслаждавайки се на момента.
— Той е виновен за всичко — произнесе тя. — Така че си го заслужава.
Поясната драскаше по скобата на механобота. Кръвта, която я обливаше, можеше да е от раната, а може би металните челюсти вече бяха прорязали кожата ѝ. Мелба стисна съвсем леко пръсти, усилвайки едва доловимо натиска. Сервомоторите избръмчаха и притвориха челюстите с още един милиметър. Поясната се опита да каже нещо, изтласквайки думите през стеснената си трахея, но Мелба знаеше, че не бива да ѝ позволява да говори. Не биваше да я слуша как плаче, вика или моли за милост. Ако го направи, не беше сигурна дали ще може да стигне до края, а се налагаше. „Съчувствието е за слабите“ — припомни си тя думите на баща ѝ.
— Ти си Наоми Нагата — заговори Мелба. — Името ми е Клариса Мелпомене Мао. Ти и твоите хора атакувахте моето семейство. Всичко, което се случи тук. Всичко, което предстои да се случи. Вие сте виновни за него.
Светлината в очите на поясната угасваше. Дишането ѝ ставаше все по-мъчително и хрипливо. Достатъчно бе да стисне още малко ръкавицата. Да свие ръката си в юмрук и да прекърши врата на жената.
С последни остатъци от чезнеща сила жената вдигна ръка в жест, че се предава и подчинява.
Внезапно по тялото на Мелба премина странно бръмчене. Главата ѝ се изопна назад, гърбът ѝ се изви рязко. Ръцете ѝ се разтвориха, палците ѝ се опънаха обратно с такава сила, че всеки момент щяха да се счупят. Тя чу собствения си писък. Механоботът разпери манипулаторните ръкавици встрани и застина, оставяйки я разпъната в метална обвивка. Бръмченето утихна, но тя не можеше да помръдне. Колкото и да се опитваше, мускулите ѝ отказваха да се подчинят.
Наоми се опря на отсрещната стена, задъхана, обляна в кръв.
— Коя си ти? — попита тя хрипкаво.
„Аз съм възмездието — помисли си Мелба. — Твоята гибел от плът и кръв.“
Но един друг глас отговори вместо нейния.
— Ана. Името ми е Ана. Добре ли си?
28.
Ана
Жената — Наоми Нагата — отговори, като се закашля и изхвърли голям кървав мехур.
— Каква глупачка съм — продължи Ана, — разбира се, че не си добре.
Тя се премести към Наоми, като изтика все още потрепващата Мелба встрани. Момичето и механоботът прелетяха краткото разстояние до отсрещната преграда, блъснаха се в нея и останаха да висят там.