Вратата на Абадон
- Автор: Абрахам Дэниел
- Серия: The Expanse #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-501-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Вратата на Абадон». Краткое содержание книги:
— Ти… няма… да… нараниш… моя… кораб.
Мелба усети, че ребрата ѝ поддават. Вдигна език към небцето, но и този път не успя да уцели малките топчици, които щяха да разпалят кръвта ѝ като река от огън. Стисна ядно зъби и изви механичната ръка навътре, огъвайки я под почти неестествен ъгъл. Поясната изкрещя от болка. Механичната ръка се бе вкопчила в рамото ѝ. Мелба продължи да стиска и после изведнъж чу приглушения, хрущящ звук на трошаща се кост.
Тя запокити поясната през помещението толкова силно, колкото можеха сервомоторите. Жената се блъсна в стената и отхвърча от нея, оставяйки след себе си широка кървава диря. Мелба увисна неподвижно, загледана в Наоми, която се въртеше безпомощно насред помещението като парцалена кукла на дъното на плувен басейн. На рамото ѝ се бе образувала нарастваща топка от кръв.
— Ще правя каквото си искам — заяви Мелба и гласът ѝ прозвуча неузнаваемо, сякаш принадлежеше на друг човек.
Тя се придърпа бавно към контролното табло. Капакът му бе повдигнат и прикрепен за стената с монтажна лепенка. Вътре се виждаха снопове и кълба от жици. „Росинант“ бе пострадал при катастрофата, но не толкова, че да не успее Мелба да направи това, което искаше. Тя се освободи от механобота, щракна с пръсти, проследи главния контролен кабел и го включи обратно в таблото. Локалната проверка на паметта отне само няколко секунди и тя се постара да я прекрати преди началото на пълната системна проверка. Задачи, с които не би могла да се справи, преди да отлети от Земята, но Мелба Кох имаше зад гърба си месеци на упорити занимания в търбусите на не един и два военни кораба. Това бе една от онзи тип проверки, каквито Соледад, Стани и Боб извършваха многократно и всекидневно. Нещо, на което я бе учил Рен.
При последната мисъл пръстите ѝ за миг застинаха над таблото, но тя си наложи да се овладее.
На екрана изникна интерфейсът за командване на реактора. Освобождаването на магнитната бутилка, която предпазваше ядрото от утечка през кораба, бе преднамерено усложнено. Промяната в ограничителните параметри на самия реактор, с цел да надхвърли способността на бутилката да го удържа, също щеше да е трудна задача. Но пък това щеше да ѝ осигури малко време, за да осведоми Холдън какво е направила, след това да се измъкне от кораба и да поеме назад към „Принц Томас“. В хаоса никой няма да узнае, че има оцелели след гибелта на „Росинант“.
Слабо помръдване в периферното ѝ зрение бе единственото предупреждение, ала и това бе достатъчно. Мелба се завъртя и масивната метална тръба профуча през мястото, където допреди миг се намираше главата ѝ. Мелба се оттласна с крака, опитвайки се трескаво да се намести обратно в механобота. Напрегна се в очакване атаката да продължи, но нищо не се случваше. Пъхна се в металната обвивка, намести ръце в манипулаторните ръкавици, улови се за стената и се оттласна назад, за да се върне в боя. Поясната вдигна глава от контролното табло. От шията ѝ продължаваше да блика кръв, задържана единствено от повърхностното напрежение. На устните ѝ трепкаше победоносна усмивка. Контролното табло се озари в червена светлина и през екрана прелетя цифров код, твърде бързо, за да го запомни. Светлините в помещението угаснаха, вместо тях блесна аварийна лампа. Мелба усети, че гърлото ѝ се свива.
Поясната бе успяла да дренира ядрото. Реакцията на претоварване, стартирана от Мелба, се разтваряше бързо в облак от газ зад кораба. Усмивката на поясната бе хищна и победоносна.
— Това не променя нищо — увери я Мелба и установи, че изпитва болки, докато говори. — Имате и торпеда. Ще програмирам за претоварване някое от тях.
— Не и докато съм жива — отвърна поясната и нападна отново.
Ала замахването ѝ бе неточно. Несръчно. Тръбата се стовари върху лакътното съчленение на механобота и не му направи нищо. Поясната се изстреля назад, извън обхвата на Мелба, тъкмо когато тя посягаше към нея. Не използваше ранената си ръка и оставяше след себе си пътечка от червени мехурчета всеки път, когато променяше посоката.