Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Кара ми хвърли смаян поглед, но Снори само присви устни и кимна. Хората като него разбират колко важни са за някого домът и семейството. Е, ако си говорим честно, аз не харесвах кажи-речи никой от живите си роднини, а страхът да не бъда убит от слуги на Мъртвия крал оглавяваше списъка от причини да не продължа с безумната мисия на Снори. Простичкият факт обаче беше, че дори причина номер шест — „пътуването е адски скучна работа“ — сама по себе си би била достатъчна. Семейството ми може да не ме вълнуваше особено, но престижът на името му, удобствата на двореца му и разгулните удоволствия, които можеха да се открият в града му, бяха стиснали сърцето ми в желязна хватка.
— Трябва да вземеш Хенан с теб — каза Тутугу.
— Ъъъ… — Това не го бях очаквал. — Аз… — Беше логично. Нищо от онова, което им предстоеше, не би трябвало да бъде изтърпяно от едно дете. Като стана дума, не би трябвало да бъде изтърпяно и от възрастен. — Разбира се… — Умът ми вече прехвърляше трескаво списъка от места, където бих могъл да се отърва от момчето. Мадам Роуз на улица Росоли навярно би могла да го използва за разнасяне на съобщения и чистене на масите във фоайето. Графиня Паламо подбираше прислугата в дома си от извънредно млади мъже… може би щеше да иска червенокос… Или пък биха могли да го използват в кухните на двореца. Бях сигурен, че съм виждал там бездомни хлапета да въртят шишове с месо и тем подобни.
Самият Хенан не се оплака, но задъвка яростно крайшника си и се втренчи в пътя.
— Аз, ъъъ… — Глътнах още вино. — Трябва да си взема довиждане и да тръгвам.
— Да не би да не сме достатъчно добри, за да ни виждат с теб в твоя град? — Кара повдигна вежда насреща ми. Беше разплела плитките си след загубата на всички руни и бе пуснала косата си по-дълга. Избеляла от слънцето, тя изглеждаше почти като сребро, сипещо се по голите ѝ рамене, сега покрити с лунички от лятото.
— Снори е издирван престъпник — казах. Пълна лъжа, разбира се, а дори и да беше, аз вероятно бих могъл да му издействам помилване. Истината бе, че не исках фактите да размътят водата на каквито там лъжи ми скимне да разказвам за приключенията си сред снеговете и ледовете. Освен това исках при триумфалното ми завръщане във висшето общество всички очи да са вперени в моя милост, а не да шарят нагоре-надолу по мускулестата снага на един интригуващо красив варварин, стърчащ над мен.
Снори срещна погледа ми през масата и преди да успея да отместя очи, протегна ръка за воинско ръкостискане. Поех я малко неловко. Последва трошащо костите мачкане и той ме пусна. Тутугу протегна своята по-нормално оразмерена ръка за същото.
— Тихо море, принц Джалан, и много риба. — Стиснахме ръце.
— На теб също, Тутугу. Опитай се да го пазиш от неприятности. — Кимнах към Снори. — И нея. — Кимнах към Кара. Искаше ми се да ѝ кажа нещо, но не можах да намеря никакви подходящи думи. Изправих се със залитане. — Е, тия неща не бива да са прекалено дълги… както казала актрисата на епископа… — Конят ми стоеше до поилката в другия край на двора и тъй като светът, изглежда, се въртеше около мен по-бързо от обичайното, изчаках малко нещата да се кротнат. — Вслушай се в съвета ми и метни този ключ в някое езеро… — С шаване на пръсти подканих Хенан да стане от стола си.
— Хайде, момче. — След което се отправих по възможно най-права линия към коня си, който в този момент реших да кръстя Нор, в памет на Рон, добичето, което ме беше носило през по-голямата част от пътя ни на север. Нор щеше да ме носи в обратната посока, така че би следвало да носи обратното име.
Яхнах го без особени затруднения и протегнах ръка надолу да метна Хенан зад гърба си. Копието, Гунгнир, вързано от едната страна на Нор, все още в своята опаковка, се удари в крака ми. Хрумна ми, че бих могъл да си тръгна с него. Надеждата винаги е опасна, а точно в това копие, в тази фалшива надежда, се беше вкопчил Тутугу, а може би и Кара. То караше явяването им пред Келем да не прилича чак толкова на самоубийство. Без него те биха могли да се откажат на последната миля, а току-виж да отклонят и Снори от пътя му.
— Гунгнир! — Тутугу тръгна напред. Едва не забих пети в ребрата на Нор, но в крайна сметка посегнах надолу да разхлабя връзките и взех копието. То затрептя в ръката ми почти като живо, много по-тежко, отколкото имаше право да бъде.
Хвърлих го на Тутугу.
— Внимавай с това. Имам чувството, че е остро и от двата края.
След като свърших тази работа и свалих багажа им, отдадох чест към масата и потеглих в тръс по чакълестия път към Вермилиън.
— Трябваше да тръгнем с тях — каза Хенан с глас, накъсан от подрусването на Нор.