Лицето на смъртта

— Интересно, нали? — пита Алън.

— Наистина е интересно — потвърждавам аз.

Бъстър не просто е проснат на пода. Главата му — или мястото, на което трябва да бъде — сочи към предната част на къщата. Наблизо е захвърлена кървава ножовка.

— Ако Линда Лангстром е убиецът — казвам аз, — защо кучето е на входната врата? И защо е обърнато към нея? Логично е да се предположи, че се е насочило към някой, който е влизал в къщата, а не се е намирал вече в нея.

— Има още — добавя Алън. — В стаята на Сара е намерена кръв, която не е човешка. Това потвърждава историята й, че главата на кучето е била хвърлена на леглото й. Просто не се връзва. Самото предположение, че Линда е отрязала главата на кучето, е глупаво. А това, че я е хвърлила на леглото на Сара? Няма начин, мамка му. — Усещам надигащия се в Алън гняв. Не отговарям, за да не прекъсна потока на мисълта му. — Този тип не е адски умен. Просто ченгетата, които са работили по случая, са били много мързеливи. Немарливи. Не им е пукало. Бих се хванал за пропуските с оръжието и със сигурност бих си помислил доста сериозно за проклетото куче. След като научех историята на Сара и потвърдях изгарянето, щях да мина цялата къща с микроскоп. По дяволите. — Алън кипи още няколко секунди, след което надува бузи и въздиша тежко. — Съжалявам. Малко съм бесен. Ако се бяха потрудили малко, нищо от това можеше да не се случи.

— Възможно е — съгласявам се аз. — Но също така е възможно, дори да бяха претърсили цялата къща, да не намерят нищо и заключението им отново да е самоубийство. — Млъквам за миг, защото ми хрумва нещо. — Знаеш ли кое е наистина ужасно? Кое не би имало никакво значение? Сара няма семейство. Ако той не е оставил никакви улики — а съм сигурна, че не е, — то тогава положението й нямаше да се промени, дори ако й бяха повярвали.

— Имаш предвид приемните семейства и всичко останало — казва Алън.

— Да. Сега разполагаме с недокоснато местопрестъпление и нова информация. Нека си свършим работата както трябва. — Обръщам се към Кали. — Искам да се обадиш на Джийн и двамата да претърсите къщата милиметър по милиметър. Интересно ми е да разбера дали ще открием нещо.

— С удоволствие.

— Сега като се замисля, направи го веднага. Качвай се на колата и отиди да вземеш Джийн. Аз ще се кача при Алън.

Кали кима, разбираме се без думи. Усещам вътрешната й борба и виждам как ръката й бърка в джоба на сакото й.

Болка, осъзнавам. Току-що я сряза здраво. Отникъде.

От очите й разбирам, че знае, че знам. Също така разчитам просветващото в неон съобщение: Не ми обръщай внимание, просто ме остави на мира, личното пространство е моят олтар, чиято неприкосновеност почитам.

— Какво да правя аз? — пита Бари и нарушава безмълвната ни комуникация. — Не че нямам достатъчно работа. Има още много мъртъвци, а това място не е точно в моята юрисдикция. За щастие познавам една жена детектив, която работи в полицейския участък на Малибу.

— Благодаря ти, че дойде, когато те помолих, Бари. Наистина.