Лицето на смъртта

— Кое? — пита Кали.

— Начинът, по който ми каза, че не е лично. Помня точните му думи, изражението и звученето на гласа му. Беше много сериозен. Не беше гневен, изнервен, полудял или изпълнен е ярост. Не. Говореше напълно нормално, дори се усмихваше, сякаш ми споделяше заглавието на някаква хубава книга, която беше чел. — Кати се пресяга за чашата си с кафе, намира я и отпива от нея. — Затова сторих онова, което ми нареди. Държах си устата затворена.

— Според мен сте сторили правилното нещо — отвръщам аз. — Смятаме, че този човек не блъфира. Ако бяхте проговорили, той щеше да нарани Сара или вас, или и двете ви.

— Постоянно си повтарям това — казва Кати и се опитва да се усмихне. — Както и да е. — Отново отпива от кафето си. — Доста добре ме подреди. Пукна ми черепа толкова жестоко, че се наложи да отстранят част от костта. Счупи ми ръцете и краката и ми изби повечето зъби с тази тръба. Наложи се да си направя зъбни импланти. Какво друго? О, да, оттогава не мога да изляза от къщата, без да получа паническа атака.

Кати млъква. Помня последиците от собственото ми нападение и колко много мразех афоризмите, които изтърсваха хората, и фразите, които използваха, макар че трябваше да са наясно, че все още не са измислени адекватни думи, които да потушат подобни събития.

— Не знам какво да кажа — изричам аз.

Този път усмивката й е топла и искрена. Хваща ме неподготвена.

— Благодаря.

Тя разбира, че разбирам.

— Кати… какво ви остави той?

Тя сочи към задната част на апартамента.

— Спалнята е вдясно. Проверете в най-горното чекмедже.

Кали ми кима, става и се насочва натам.

След миг се връща. Обезпокоена е. Сяда и отваря ръка, за да разкрие онова, което се крие в нея.

Лъскавият, златист предмет проблясва на светлината. Детективска значка.

— Моята е — казва Кати. — Моята значка.

Поглеждам я.

Символите са просто символи.

Нямам никаква представа какво означава всичко това. Поглеждам Кали в недоумение. Тя свива рамене.

— Имате ли някаква представа защо той смята, че тази значка е от изключителна важност? — питам аз.

— Не. Ще ми се да имах, но нямам. Повярвайте ми, прекарах доста време в мислене по този въпрос.

Раздразнението ми става все по-голямо. Не към Кати. Дойдох тук с надеждата, че ще намеря отговори. За мое съжаление вместо тях откривам поредната загадка.

— Можете ли да ми кажете нещо? — пита Кати.

— Разбира се.

— Добри ли сте? — Въпросът й е отправен към мен. — Ще го хванете ли?

Това е гласът на жертвата — задъхан, малко гладен, изпълнен със съмнение и надежда. Не съм способна да разгадая емоциите, които се гонят върху лицето й. Радост, гняв, тъга, надежда, ярост, вероятно и нещо друго. Истинска дъга от мрак и светлина.

Поглеждам я внимателно и виждам белезите на челото й, собственото си отражение в слънчевите й очила, грозотата, която той е създал, но също така и част от красотата, която не е успял да разруши. Чувството, което ме залива, е ужасно. То е съставено от болка, гняв и непреодолимо желание да убия нещо зло.