Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Кали отговаря вместо мен.
— Ние сме най-добрите, сладкишче. Най-добрите от най-добрите.
Кати се вторачва в нас и усещам, че ни „вижда“, независимо че е сляпа.
— Добре — прошепва тя. Кима. — Добре.
— Кати… искате ли защита? — питам аз.
Тя се намръщва.
— За какво ми е?
— Ние… сме по петите на този тип. По някое време ще го разбере. Може би дори сам иска да го преследваме. Това може да събуди интереса му към миналото.
— Към мен, имате предвид.
— Възможно е. Знам, че е обещал, че няма да ви нарани, ако сторите каквото ви нареди, но наистина не може да му се има доверие.
Кати обмисля думите ми известно време. Моментът като че ли продължава цяла вечност. Накрая поклаща глава.
— Не, благодаря. Спя с пистолет под възглавницата си. Имам модерна алармена система. — Усмивката й е тъжна. — А и като че ли ми се иска да дойде да ме посети. Ще се радвам да му пръсна мозъка.
— Сигурна ли сте?
— Да.
Поглеждам Кали и се разбираме без думи: ще изпратим кола пред тях, независимо дали го иска или не.
Кати отпива нова глътка от кафето си. Вече е изстинало, сигурна съм.
— Ще ми направите ли услуга?
— Разбира се — отвръщам аз и съм искрена.
— Уведомете ме, когато всичко приключи.
Пресягам се и я хващам за ръката.
— Когато всичко приключи, ще накарам Сара да ви уведоми.
Първоначално остава вцепенена, но после стиска ръката ми.
— Добре — отговаря тя.
Накрая издърпва ръката си, за да си покаже, че е силна.
34
ГЛЕДАМ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА НА КОЛАТА. Помолих Кали да кара, за да мога да помисля. Обсъдихме посещението си при Кати и се опитахме да разгадаем мистерията около значката и глупавата му игра на думи. Не постигнахме никакъв успех.
Чувствам се замаяна, отнесена и разочарована — истински коктейл от вълнение и нереалност. Замаяна съм, защото сме в движение. На лов сме и научихме неща, които не знаехме първоначално. Разочарована съм от въпросите, които продължават да се появяват, а няма отговори за тях.
На път към колата осъзнах нереалността на всичко това. Миналата вечер, докато четях дневника на Сара, срещнах за първи път Кати Джоунс. Тя беше полицай новобранец, здрава, отдадена, доброто в нея беше повече от лошото. Беше човешко същество. Срещата с нея днес в дома й и състоянието, в което се намираше в момента, бяха като край на история, която още не съм дочела. Имах чувството, че съм пътувала с машина на времето.
Телефонът ми иззвънява и ме изважда от унеса. Поглеждам дисплея, Алън е.
— Какво става? — питам аз.
— Нещо интересно — избоботва той. — Нещо, което може би ще се окаже добро за нас.
Изправям се на седалката.
— Слушам те.
— В момента се намирам пред къщата на семейство Лангстром. Знаеш ли какво? Все още е къщата на семейство Лангстром.
Намръщвам се. Объркана съм.
— Не разбирам.
— Свързах се с Бари. Двамата разгледахме досието от случая. През това време ми хрумнаха някои неща, но просто не ми се връзваха. Трябваше да видя мястото. Дори да са минали десет години.
— Разбирам те.
— Бари има приятелка в архива и също познава някаква жена в телефонната компания. — Сигурна съм, че в този момент Алън завърта очи. — Казано с две думи, установихме, че къщата се притежава от… затаи дъх: тръст на името на Сара Лангстром.
— Какво? — Изненадата в тона ми е повече от очевидна. Кали ме стрелва с очи.
— Такава беше и моята реакция. Казах си, добре, може би родителите са били доста по-заможни, отколкото си мислехме. Може би всичко ще завърши с щастлив край, а Сара ще наследи доста пари. Оказа се, че едното е истина, но не и другото. Лангстром са се справяли добре. Печелили са повече от средната класа. Но не са били много богати, сещаш ли се?
— И? — Приканвам го да довърши разяснението си.
— Тръстът е бил основан от анонимен дарител, след като семейство Лангстром са били убити. Смята се, че е някой голям почитател на работата на госпожа Лангстром.
— Уха — отвръщам аз.
— Да. Тръстът няма физически офис, само човек на име Гибс, който го управлява. Няма да ни каже името на дарителя сега, но не защото е задник. Просто следва правилата.
— Ще се наложи да вземем заповед — отвръщам развълнувана. — Почитател на изкуството? Това ми звучи доста логично.
— Да, така мисля и аз. Както и да е, Гибс продължи да доказва, че не е задник. Каза, че ако му занесем документ от Сара, в който се казва, че имаме разрешението й, и се чуе с нея по телефона, за да го потвърди, ще ни пусне в къщата. Отидохме в болницата при нея.