Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
— Как е тя? Как реагира на новините?
Настава неловка тишина.
— Беше доста изненадана. Иска да види къщата. Наложи се да й обещая, че съвсем скоро ще я заведем, за да я накарам да остане в леглото.
Въздишам.
— Разбира се, че ще я заведем.
— Добре. Имаме нейното разрешение, свързахме я по телефона с Гибс и адвокатът ни доведе тук. Познай какво? — Алън млъква, за да придаде повече тежест на следващите си думи. — Къщата не е посещавана, откакто са си тръгнали криминолозите преди десет години.
— Ебаваш ли се с мен? — Не мога да повярвам на чутото. Кали отново ме стрелва с поглед.
— Не. Единственото, което липсва, са някои вещи от стаята на Сара. Може би извършителят се е върнал за сувенири.
— Кажи ми какъв е адресът — прекъсвам го аз.
След като ми го казва, затварям развълнувана.
— Разказвай бързо или ще ти изпея националния химн, като ще се раздам на сто процента — заплашва ме Кали, и то съвсем основателно. Тя е красива в много отношения, но пеенето й е истински ужас.
Винаги съм смятала, че Малибу е място на богаташи и късметлии. Богатите са тези, които могат да си позволят да си купят дом в това желано и близко до океана общество. Късметлиите са тези, които са успели да си купят такъв, преди цените да скочат до небесата.
— Красота — отбелязва Кали, докато пътуваме по калифорнийски щатски път 1.
— Наистина е красиво — съгласявам се аз.
Малко след обяд е и слънцето е решило да се покаже. Океанът е отляво — той е огромен и син, неподвижен обект, който представлява една от най-мощните сили на света. Човек може да обича океана, както го обичат мнозина, но не бива да очаква, че той ще му отвърне със същото. Прекалено е вечен.
Хълмовете вдясно от нас са пронизани от змиевидни ветровити улици, които водят до различни домове и квартали в Малибу. Отбелязвам, че благодарение на дъждовете наоколо е доста раззеленяло. Това не са добри новини за предстоящия сезон на пожарите.
Поемаме по нашата отбивка и след десет минути и няколко обърквания стигаме до точния адрес. Алън и Бари все още са отвън, първият слуша втория, който се е облегнал на колата, пуши и говори. Забелязват ни и веднага тръгват към нас.
— Хубава е — отбелязвам аз, когато оглеждам къщата.
— Четири спални — отговаря Бари, който се консултира с бележника си, неговия собствен Нед. — Двеста и осемдесет квадрата, три бани. Купена е преди двадесет години за 300 хилядарки, а сега струва около милион и половина. Изплатена е от мистериозния дарител.
Домът е истински отрязък от Америка. Дворът е огромен, с бяла ограда, със задължителното дърво за катерене, с пътека от ръчно наредени камъни до предната врата и дежурното усещане за уют. Самата къща е боядисана в мръснобяло и бежово и изглежда добре поддържана.
— Предполагам, че някой се грижи за всичко това? — обръщам се към Алън.
Той кима.
— Да. Веднъж седмично идват градинари, храстите се почистват преди сезона на пожарите, а къщата се боядисва на две години.
— Две? — учудва се Бари. — Аз боядисвам моята на пет.
— Заради соления въздух — обяснява Алън.
— Къде е адвокатът? — питам аз.
— Получи обаждане от клиент и трябваше да върви.
— Имаме ли ключ?
— Да — Алън се усмихва и разтваря огромната си ръка, за да разкрие двата ключа в нея.
— Тогава да влизаме.
Влизам в къщата и веднага ме залива чувството, че съм била тук. Сякаш съм се върнала с машина на времето.
Заради историята на Сара, прекалено е жива. Тя е събрала всичките си чувства и ги е използвала, за да съживи случилото се преди години, да ни отведе до извора.
Очаквам Бъстър и Дорийн да изскочат отнякъде, за да ме посрещнат, и изпитвам тъга, когато осъзнавам, че няма да го сторят.
Вътрешността на къщата е тъмна. Слънчевата светлина, която се прокрадва през щорите, е вяла и недостатъчна. Пристъпвам прага на вратата и кракът ми се озовава върху под от прашно черешово дърво. Той продължава до кухнята вдясно. Там различавам гранитни плотове и подходящи за тях шкафове от неръждаема стомана. Вляво има огромна стая, чиято врата е отворена — не е точно дневна, а стая за игри. Десет човека могат да се разхождат в нея необезпокоявани и двадесет, ако нямат нищо против да са близо един до друг. Тази стая също е с дървен под.
Отминавам я, както и кухнята вдясно, за да стигна до истинската дневна, в която има килим. Цветът му е дързък, тъмнокафяво. Приближавам се, за да огледам по-добре и се усмихвам тъжно. Кафявото е подходящо за останалата част от помещението — от боята до мебелите. Всичко наоколо е аранжирано от една мъртва жена на изкуството, която е имала усет за цветовете.