Град на стълби [City of Stairs - bg]

Един мъж на бара едва успява да напипа чашата си и мига отнесено.

Магя спира едно сервитьорче, кима към мъжа, казва: „Онзи там е прекалил“, и отпраща момчето към клиента.

— Пълно е, като се има предвид часът — казва друг от сервитьорите и спира да си избърше челото.

— Прекалено пълно, в интерес на истината — казва Магя. — Само на втората галерия има места.

— Как може да е прекалено пълно?

— Не бива алчността да става по-силна от мъдростта, приятелю. — Магя се потупва замислено с пръст по брадичката. — Другата седмица няма да слагаме от специалната добавка.

Сервитьорът не успява да прикрие учудването си.

— Никак?

— Никак. Предпочитам да не събуждам подозрения.

— Но какво ще кажем на хората, когато започнат да се оплакват от… от качеството на чая?

— Ще кажем, че сме били принудени да сменим сорта и че затова ароматът е друг. Не знам, някакво сейпурско търговско изискване. На това ще повярват. Ще им обещаем скоро да оправим нещата.

Двойка на бара — мъж на средна възраст, прегърнал много натруфена и много пищна млада жена — маха да привлече вниманието на сервитьора. „По времето на баба ми — мисли си Магя — тези двамата биха ги бичували на площада. Как се променят нещата…“

— Върви — казва тя. — Дай им нещо да си напълнят устата, та да млъкнат.

Магя, която винаги е нащрек за неприятности, съзира нещо в галерията — пламъчето на една от лампите е започнало да трепти.

Изсумтява, качва се по стълбите и вижда, че е сгрешила — не пламъчето трепти, а цялата лампа подскача на веригата си, мята се като риба, захапала въдица.

— Какво, да му се… — Проследява с поглед веригата до гредата, за която е закачена.

Гледа изумена как гредата се изгърбва нагоре, сякаш на покрива има нещо, което я дърпа. Мазилката по тавана се напуква и пукнатините пълзят като в лед под непосилна тежест.

Първата ѝ мисъл е да погледне към прозорците, но прозорците са замъглени заради кондензацията… Ала и този път се оказва, че греши — нещо е избърсало отчасти конденза от външната страна на западните прозорци.

„Но какво? — пита се Магя. — Нали сме на реката, на десет метра над нея?“

Отива при прозореца, изтрива влагата отвътре и надниква през полупрозрачното стъкло.

Първото, което вижда, е единична жълта светлинка на речния бряг долу.

Второто, което вижда, е нещо голямо, черно и лъскаво, което се е лепнало за стената на чайната; прилича на дървесен ствол, омазан с катран, но в същото време се движи, разгъва се и сякаш пълзи по стената.

А третото, което вижда, е точно пред нея — нещо като дълъг тънък черен пръст се вдига от другата страна на прозореца, тъмният нокът в края му се приближава и потропва деликатно по стъклото.

— Ка-кво… — заеква Магя.

После се чува трясък, от тавана валят мазилка и трески, а безценната влажна топлина на Чайна Восковени изчезва в черното зимно небе, излита като балон през отвора, където допреди миг е имало покрив и горна част от стена.