Град на стълби [City of Stairs - bg]

— Каджът е наредил да построят този склад като един вид временно решение, нали така? — прошепва тя, загледана в дългата пътечка пред себе си. — А ние десетилетия наред сме си затваряли очите за този факт с безумната надежда, че проблемът ще се реши от само себе си.

Всяко място на рафтовете е маркирано с номерирана метална табелка. Друго описание на съдържанието няма, а ако се съди по списъка, предметите са подредени на случаен принцип.

Една от лавиците е заета почти изцяло от гигантска разглобена статуя. Лицето няма черти, ако не се брои фракталният рисунък, който обхваща цялата глава. „Таалхаврас — мисли си Шара, — или някое от превъплъщенията му.“

Дървена кутия с множество ключалки и стегната с вериги се гърчи енергично — от вътрешността ѝ се чува трополене, сякаш куп малки създания с остри нокти стържат по дървото. Шара я подминава възможно по-бързо.

На лавица над главата ѝ има златен меч, който грее със странна светлина. До него има дванайсет къси дебели стъклени колони без никаква украса. До тях — голяма сребърна чаша, щедро инкрустирана със скъпоценни камъни. После купища книги и свитъци.

Шара продължава напред. Минава покрай шейсет стъклени черчевета. Пиринчено стъпало. Труп, увит в одеяло и овързан със сребърна тел.

Краят на пътечката между рафтовете не се вижда. „Вълшебни предмети — мисли си тя, — създавани в продължение на над хиляда и петстотин години.“

Историкът в нея казва: „Какъв късмет, че каджът се е сетил да ги съхрани.“

Оперативният агент казва: „Трябвало е да ги унищожи до последното.“

— Посланик? — чува се гласът на Малагеш.

— Да?

— Каза ли… каза ли нещо току-що?

— Не. — Кратка пауза. — Поне така мисля.

Дълго мълчание. Шара се заглежда в колекция от сребърни палци.

— Възможно ли е тези неща да ти говорят в главата? — пита Малагеш.

— Тук всичко е възможно — казва Шара. — Не обръщай внимание.

Кофа, пълна с детски обувки.

Бастун, направен от конски косми.

Писалище, пълно догоре с древни пергаменти.

Платнена маска, която наподобява лицето на старец.

Дърворезба на мъж със седем еректирали члена с различна дължина.

Шара полага усилие да се съсредоточи, но съзнанието ѝ препуска през наученото, опитва се да свърже артефактите със стотиците континентални легенди, които е изучавала през годините. „Това ли е възелът, който задържал гръмотевична буря в себе си, и когато го развържеш, се изливал безконечен дъжд? Възможно ли е това да е лютня на ховтарик от двора на Таалхаврас, от чийто звук гоблените оживявали? Дали онова там не е червената стрела, направена от Воортя, която пронизала търбуха на разрушителна вълна и я превърнала в топло океанско течение?“

— Не — чува се гласът на Зигруд. — Не. Не е вярно.

— Зигруд? — казва Шара. — Добре ли си?

Тихо жужене на няколко метра от нея.