![Град на стълби [City of Stairs - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/0/2/grad-na-stlbi-city-of-stairs-bg-download.jpg)
Град на стълби [City of Stairs - bg]
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-607-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на стълби [City of Stairs - bg]». Краткое содержание книги:
В този изтерзан град се появява Шара Тивани. Официално тя е дребен дипломат в посолството на Сейпур, бивша колония на Континента и негов настоящ господар. Неофициално тя е сред най-добрите шпиони на своята страна, дошла в Баликов да залови един убиец…
— Не! — казва Зигруд. — Това е лъжа!
Шара хуква по пътечката и скоро вижда Зигруд, който стои от другата страна на един рафт и се взира в малко излъскано черно кълбо, което лежи в кадифеното гнездо на кутия.
— Зигруд?
— Не — казва той, втренчен в кълбото. — Аз се махнах от онова място. Вече… вече не съм там.
— Той добре ли е? — пита Малагеш.
— Зигруд, чуй ме — казва Шара.
— Те умряха, защото… — Зигруд млъква, търси обяснение, — защото се опитаха да ме наранят.
— Зигруд…
— Не. Не! Не, няма!
Лъскавото черно кълбо се завърта леко наляво в кадифеното си гнездо; прилича на куче, което кривва глава, мисли си Шара, все едно казва: „Защо не?“.
— Защото аз — ожесточено казва Зигруд — не съм крал!
— Зигруд! — повишава глас Шара.
Той примигва стреснато. Черното кълбо потъва леко в кадифето си, разочаровано сякаш, че са му прекъснали играта.
Зигруд се обръща бавно да я погледне.
— Какво?… Какво става?
— Ти си тук — казва Шара. — Тук, в Склада, с мен.
Той объркано разтрива слепоочията си.
— Нещата тук са… нещата тук са много стари — обяснява Шара. — И според мен са отегчени. Сякаш… се хранят едно с друго. Като риби в пресъхващ вир.
— Не личи нещо да липсва — ръмжи той. — Рафтовете са пълни. Прекалено пълни, ако питаш мен.
— И при мен е така — обажда се Малагеш от съседната пътечка. — Не държиш да се катерим със стълбата, нали?
— Личи ли стълбата да е била местена? — пита Шара. — Огледай праха по пода.
Пауза, после:
— Не.
— Значи търсим нещо на долните лавици.
Шара свежда поглед към ниските лавици от двете страни на своята пътечка и продължава да търси.
Четири газени лампи от пиринч. Лакирана дъска без орнаменти. Детски кукли. Чекрък, чието колело се върти самичко.
После, на последното място, точно пред нея…
Нищо.
Може би нищо. Или поне нищо, което тя да може да види.
„Нещо липсва?“
Тръгва към празното място. Съзнанието ѝ вече е привикнало към гледката на чудати неща, която периферното ѝ зрение препраща постоянно, затова тя не обръща внимание на тази информация. Докато пристъпва към празното място, я спохожда разсеяна мисъл: „Не видях ли нещо лъскаво на пода току-що?“
„Жица?“
Усеща съпротивление при единия си глезен… дръпване, после нещо се скъсва с тъничък звук.
Метално дрънчене от съседния рафт; мъничък стоманен ключ се търкулва по дъските на пода.
В същия миг Зигруд крясва:
— Залегнете!
Валмо черен дим плъзва по пътечката вдясно от нея.
После цъфва огнено цвете, последвано от взрив.
Гореща вълна я облива отдясно, отнася я. Блъсва я силно в лавиците отляво, древни съкровища литват във въздуха — кожена торба се превърта и изплюва безкраен поток от златни монети; кълбо светла панделка пада на земята и се превръща в листа.
Прах, метал и старо дърво се въртят около Шара. Тя пада на пода, драпа към някаква лавица, но не може да се изправи.
Вдясно от нея бушува пожар. Дим се къдри към тавана като черна котка, която търси топлинката на слънчево място.
Вляво от нея статуята на Таалхаврас пада от лавицата. Зигруд се появява отнякъде и коленичи до Шара.
— Добре ли си? Косата ти е поопърлена…
— Що за проклето чудо беше това? — простенва Шара.
— Никакво чудо не беше — казва той и докосва главата ѝ отстрани. — Мина. Запалителна, струва ми се.
— Какво става, мамка му? — крещи Малагеш.
Някъде в мрака се обаждат множество тънки гласчета.
Пламъчета танцуват по прахоляка, прехвърлят се на най-долната лавица, полазват увития с одеяло труп.
— Трябва да се махнем — казва Зигруд. — Това място е толкова старо и сухо, че ще изгори за минути.
Шара поглежда към алчните пламъци. Рафтът вдясно от нея вече гори почти целият.
— Имаше празно място — казва тя, — на онази лавица там. Нещо е било взето. — Опитва се да посочи, но показалецът ѝ не я слуша и се клатушка като пияница.
— Трябва да се махнем оттук — повтаря Зигруд.
Чуват се силни припуквания. Нещо писука в пламъците.
— Какво става там, мамицата му мръсна? — реве Малагеш.
Шара поглежда Зигруд и кимва.
Той я мята с лекота на рамо и вика на Малагеш:
— Изчезваме!
Хуква по пътечката, завива наляво и продължава по права линия към каменната каса.
Рубиненочервено сияние прозира през гората от високи рафтове.
„Десетилетия — мисли си Шара. — Не, столетия. Повече.
И всичко това ще изчезне.“