Момиче за шпионина

— И какво ще видя там?

— Не какво, а кого! Ще видиш мен, моя добър познат майор Сергеев и прекрасната непозната.

Човек би могъл да си помисли, че ме викат на тиха, полулегална разпивка с мадами. Но всички, а още повече Слава, вече знаят, че не съм гостенин, както казва народът, за купони с мацки. А и самият той, независимо от ергенското си положение, не е голям любител на мадамите. И при това, най-важното, гласът на Слава не звучеше така гладно, както когато предчувства охолен купон. Усетих в гласа му добре познатия ми ловджийски хъс, който го навестява, когато ченгето Грязнов попадне най-сетне на следа.

— Далечко е, да го вземат мътните! — казвам, разчитайки, че той е на колела и сега ще ми прати кола.

— Вземи си такси, левако! Ние ще ти го платим…

Понякога обличам по настояване на жена ми Ирина хубаво, почти модно палто. Днес тъкмо бях с него. Може би затова, щом застанах на тротоара в класическата поза с протегната към улицата ръка, само след десет минути до мен спря оплескано с кал жигули. Според съвета на Грязнов не му казах да ме кара в районното управление на милицията, иначе щях да му гледам стоповете. По заповед на Слава назовах магазин „Маркиз“.

— Сядайте, добри ми господине! — кимна ми собственикът на мръсната кола.

Добре, че поне в купето беше чисто.

Шофьорът си знаеше работата — след петнадесет минути бяхме на мястото.

Докато оглеждаше тревожно скромната сграда на милицията през улицата, точно срещу сияещия в светлини „Маркиз“, шофьорът ми каза сума, от която ми запищяха ушите.

— Бипнете още два пъти — малко нервно казах аз. — Приятелят, който ме извика, ще излезе и ще ви плати.

Мъжът ме изгледа накриво, но натисна два пъти клаксона.

Барабанях нетърпеливо с пръсти по жабката и зяпах огледалните витрини на магазина, като приспивах по този начин подозрителността на нелегалния таксиджия. Той, изглежда, не се досещаше, че виждам в кривото, но ясно отражение на витрината входа на милицията.

И ето, оттам изскочи Грязнов с пламтяща на фона на сивите стени рижа глава, откри с поглед нашето жигули и решително се отправи към нас.

Шофьорът неспокойно се въртеше, макар кормилото значително да затрудняваше движенията му.

— Е, къде е вашият приятел?

В този момент Слава дойде при колата, наведе се и решително почука на страничното стъкло.

Обърнах се наляво със скучаещо изражение и леко се оживих:

— О! Ето го.

Шофьорът леко спусна стъклото и Грязнов веднага се развика:

— Сашка! Какво седиш? Заспа ли?

Започнах да се измъквам от колата, препъвайки се в пешовете на палтото и ругаейки.